Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Една трета от конвоя беше изгубена по време на прехода, основно при самолетни нападения. Можеха ли да си позволят такива загуби? Морис се чудеше как екипажите на търговските кораби успяваха да издържат на напрежението.

Ескортните кораби вече приближаваха конвоя и той вече можеше да види най-северната редица търговски съдове. На хоризонта един голям контейнеровоз подаваше светлинни сигнали към бойните кораби. Морис вдигна бинокъла си, за да прочете сигнала.

„БЕЗ БЛАГОДАРНОСТИ ВМФ“. Един от въпросите му бе получил отговор.

— Значи са там — каза Маккафърти.

Линията на екрана беше почти бяла — дебела черта широколентов шум по пеленг три-две-девет. Това можеше да бъде единствено съветската група, която се насочваше към Бодо.

— Какво е разстоянието? — попита Маккафърти.

— Поне две конвергентни зони, капитане, може би три. Преди четири минути интензивността на сигнала се повиши.

— Можеш ли да преброиш оборотите на витлата?

— Не, сър. — Хидроакустикът поклати глава. — Засега чувам само много неразличими шумове. Опитахме се да изолираме няколко дискретни честоти, но и това се оказа безуспешно. Може би ще успеем по-късно, но засега регистрираме единствено шум от огромно стадо.

Маккафърти кимна. Третата конвергентна зона се намираше на цели сто мили. На такова разстояние акустичните сигнали губеха разделителната си способност до такава степен, че дори и пеленгът на „Чикаго“ към целта беше само едно грубо предположение. Съветската формация можеше да се намира на няколко градуса вляво или вдясно от предполагаемите й координати, а при такова разстояние това даваше разлика от десетки мили. Той отиде в контролната зала.

— Пет мили на запад при двадесет възела — заповяда Маккафърти. Поемаше риск, но рискът не беше голям. Когато бяха стигнали до местоназначението си, те бяха открили, че водните условия бяха необичайно благоприятни и при малкото им преместване от сегашната им позиция можеха временно да изгубят контакта. От друга страна, получаването на точна информация за разстоянието до контакта щеше да му даде много по-добра представа за тактическата обстановка и да му позволи да предаде точен доклад за контакта — и да го направи по-маломощен UHF радиопредавател, преди съветската формация да се приближи достатъчно, за да засече радиопредаването. Докато подводницата се движеше на запад, Маккафърти наблюдаваше стрелката на батитермографа. Докато температурата не се променеше, той щеше да запази добрия акустичен канал, в който се намираха в момента. Тя не се промени. Подводницата бързо намали скоростта си и Маккафърти се върна в хидролокаторното отделение.

— Добре, къде са сега?

— Улових ги! Точно там, пеленг три-три-две.

— Старпом, нанеси позицията на картата и състави рапорт за контакта.

Десет минути по-късно рапортът беше изпратен по спътниковата връзка. Отговорът нареди на „Чикаго“: „ПОТОПЕТЕ ГОЛЕМИТЕ.“

Фермата се намираше на три мили надолу, под обраслия с висока трева склон. Когато я видя за пръв път през бинокъла си, Едуардс я нарече Джинджърбред Хауз. Това беше типична исландска ферма с варосани стени, поддържани от дървени греди, с червена ивица по ъглите и стръмен покрив, който сякаш бе излязъл от някоя приказка на братя Грим. Плевните бяха големи, но ниски, с покриви от кирпич. По поляните в равнината край потока се виждаха стотици големи овце със странно телосложение и дебели руна, полегнали в тревата на половин миля зад къщата.

— Задънена улица — каза Едуардс, докато сгъваше картата. — А и ние имаме нужда от храна. Струва си да рискуваме, господа, но трябва да се приближим внимателно. Ще следваме тази падина вдясно и ще гледаме онзи хребет винаги да остава между нас и фермата, докато не приближим на половин миля поне.

— Добре, сър — съгласи се Смит.

Четиримата се изправиха до седеж, за да нарамят отново екипировката си. В продължение на два и половина дни се бяха движили почти без почивка и вече се намираха на тридесет и пет мили североизточно от Рейкявик. За равен път това не беше голямо постижение, но през пресечена местност такъв преход бе направо убийствен, особено когато човек трябваше да внимава да не бъде забелязан от хеликоптерите, които сега патрулираха над целия остров. Преди шест часа групата беше изяла последния си порцион. Ниските температури и физическото натоварване изсмукваха енергията от телата, докато четиримата напредваха около и през шестстотинметровите хълмове, осеяли исландския бряг подобно на колове за ограда.