Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— От това по-тъмно няма да стане — каза Едуардс. Това ниво на светлината моряците и метеоролозите наричаха „морски здрач“. Видимостта беше спаднала до петстотин ярда, а слънцето се намираше малко под северозападния хоризонт. Лейтенантът нарами раницата си и се изправи. Пехотинците направиха същото с ентусиазма на деца, които тръгват за училище.

Групата се отправи надолу по ниския склон към река Судура, която приличаше повече на голям поток. Полето от лава им осигуряваше добро прикритие. По земята бяха разпръснати скали, някои от които достигаха до един метър височина. Местността разчупваше сенките и прикриваше движението за окото на случайния наблюдател. Четиримата бяха забелязали множество съветски патрули, качени най-вече на военни камиони, които преминаваха през района в интервал от приблизително тридесет минути. Не успяха да забележат фиксирани позиции, но съветските войски със сигурност бяха дислоцирани край водноелектрическата централа до Бурфел, на изток по Магистрала 1. Все още никой не беше бомбардирал електроцентралата и в някои от къщите под тях все още горяха лампите.

Скалите започнаха да стават все по-малки и лавата бе заместена от тревиста поляна. Тук наскоро бяха идвали овце; миризмата не можеше да бъдеше сгрешена, а и тревата беше опасана. Мъжете инстинктивно се снишиха и прибягаха към някакъв селски път. Тук къщите и плевните бяха пръснати на неравни интервали една от друга. Групата си избра едно място, на което разстоянието между две сгради беше около петстотин ярда, надявайки се, че слабата светлина и камуфлажните униформи щяха да ги направят незабележими за случаен минувач. Навън нямаше жива душа. Едуардс даде знак на хората си да спрат и внимателно огледа близките къщи през бинокъла си. В някои от тях бяха запалени лампите, но навън не се виждаха хора. Може би руснаците бяха въвели полицейски час… което означаваше, че по всичко, което се движеше, можеше да се стреля без предупреждение. Много весело.

Бреговете на реката бяха високи около шест метра, спускаха се почти отвесно надолу към водата и бяха покрити със заоблени от годините на ерозия скали. Смит се спусна надолу пръв, докато останалите лежаха с готови за стрелба оръжия на ръба на южния бряг. Отначало сержантът се движеше бавно, за да провери дълбочината на водата, преди да се втурне през нея с високо вдигнат над главата си автомат. Едуардс се изненада от бързината, с която Смит прекоси реката и се изкачи на отсрещния бряг. Сержантът направи знак с ръка и останалите от групата го последваха. Лейтенантът скоро разбра защо сержантът бе прекосил потока толкова бързо. Водата беше дълбока до кръста и беше студена като лед, тъй като повечето от реките в Исландия се захранваха от топящите се ледници. Едуардс стисна зъби и премина бързо през водата, държейки автомата си и радиопредавателя високо над главата си. Една минута по-късно той се намираше на отсрещния бряг. Смит се изсмя тихо в тъмнината.

— Предполагам, че това разбуди всички сънливци.

— Сигурно си искал да ми окапят топките от студ, сержант — оплака се шеговито Роджърс.

— Пред нас изглежда е чисто — каза Едуардс. — Отвъд онази поляна има още един поток, зад него е главният път, после идва един второкласен път и хълм, който води към полето от лава. Да тръгваме.

— Добре, лейтенант. — Смит се изправи и тръгна напред. Останалите го последваха на разстояние пет ярда един от друг. „Малкото копеле май здравата се е разбързало!“

Теренът беше почти равен, а тревата достигаше до коленете им. Четиримата се движеха бързо, приведени над тревата, стиснали оръжията си пред гърди, докато завиха леко на изток, за да избегнат село Холмур. Следващият поток беше по-плитък от река Судура, но също толкова студен. Групата го прекоси и спря на отсрещния бряг. Намираха се само на двеста ярда от магистралата. Смит отново тръгна пръв, този път снишен почти до земята. Сержантът се придвижваше с прибежки, между които клякаше, за да направи бърз оглед на околността. Останалите повтаряха съвсем точно движенията му и групата се събра отново във високата трева на петдесет фута от пътя.

— Добре — каза Смит. — Ще пресечем един по един, на една минута един след друг. Аз ще мина пръв. Ще спра на петдесет фута от другата страна на пътя, до онези скали. Когато пресичате, не се бавете снишете се, притичайте и елате при мен. Ако видите нещо да се приближава, отдалечете се, колкото можете повечето от пътя, и залегнете. Ако лежите неподвижно, няма да ви забележат. Не се шашкайте. Ясно ли е? — Всички, включително и Едуардс, кимнаха утвърдително.