Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Информаторите са крайъгълният камък на всяка разузнавателна операция. По подобие на агенциите, които контролираше, сенатор Бийчъм също разполагаше с цял куп информатори. Длъжността председател на основната надзорна комисия на правителството означаваше, че тя знае повече от всички за основните процеси, които протичат в държавата: кой кого преследва, кой какво търси и най-важното, защо го търси…

Смело напусна къщата си и започна да си пробива път сред блясъка на светкавиците, тълпата репортери и протестиращи. Спокойно отвори вратата на колата си, настани се зад кормилото и потегли на изток, по посока на Рок Крийк Паркуей, откъдето щеше да стигне до офиса си на Капитолийския хълм. Но вместо да излезе от магистралата на моста Мемориал, тя предпочете изхода за И-395 и се насочи на юг, към Вирджиния. Винаги се беше гордяла с факта, че умее да се оправя сред дълбоко наслоеното вашингтонско притворство, но събитията през последните три седмици я, хвърлиха в дълбоко недоумение. Как кръвта на един юрист от НСС се беше озовала на пода в жилището й? Как личните му вещи се оказаха в гаража й? За пръв път от десетилетия насам тя нямаше към кого да се обърне, за да научи верните отговори.

Засега. Жената, която вчера я беше потърсила в службата, пожела да се срещнат в заведението за бърза закуска „Силвър Сити“ в Потомак Милс — търговски център на тридесет минути път от Капитолия. Бийчъм имаше милион причини да отклони поканата, но нито една от тях не беше достатъчно силна, за да надделее над огромното й желание да разбере какво става. Някой бе решил да съсипе не само кариерата, но и целия й живот. И тя трябваше да научи защо.

— Слушай и кимай с глава, старо момиче! — заповяда си полугласно тя, докато излизаше от магистралата. Това беше първият съвет, който получи след пристигането си във Вашингтон, но въпреки това й беше служил вярно в продължение на десетилетия. — Не отговаряй на въпросите, по-добре е да ги задаваш…

От половин километър забеляза отбивката за закусвалнята и това й даде достатъчно време за преустройване. Спря на паркинга и се огледа, инстинктивно очаквайки да види нещо необичайно. Когато от Агенцията по национална сигурност дойдоха да я информират за засичането на телефонни разговори на „Ал Кайда“ в района на Кашмир, тя прекрасно знаеше как са го направили. Когато Националният картографски институт я запозна с триизмерните си интерактивни топографски карти от най-ново поколение, тя знаеше кой е техният откривател. Но когато нещата опираха до засичането на подозрителна кола, тя се оказа абсолютно безпомощна.

Влезе в заведението и седна на маса до прозореца, от който се разкриваше добра гледка към пътя. Сепаретата от двете й страни бяха заети от шумни туристи, пътуващи по И-95. Оттатък пътеката се бяха настанили половин дузина сивокоси членове на клуба „Мол Уокърс“, чието основно забавление беше да обикалят хилядите търговски центрове, пръснати из цялата територия на САЩ.

— Здравейте, госпожо — стресна я приятен женски глас. Не беше свикнала да живее с толкова обтегнати нерви. — Казвам се Рут…

— Добро утро, Рут — светкавично се окопити Бийчъм. — Моля, седнете…

Фотографската памет на опитен политик й помогна да установи две неща: първо, никога в живота си не беше срещала тази жена, и второ, името й със сигурност не беше Рут.

— Радвам се, че дойдохте — рече Рут.

— А аз се радвам, че се обадихте — кимна Бийчъм. — Вероятно знаете колко много означава това за мен…

Сервитьорката се изправи пред масата и те си поръчаха кафе.

— Помогнали сте на куп хора в този град — установи с равен глас непознатата. — Затова не можех да остана безучастна и да гледам какво става…

Изключителната проницателност на Бийчъм й беше извоювала славата на ясновидка и много хора се прекланяха пред нея. Надушили нещо нечистоплътно в даден проект или операция, те бързаха да го споделят с нея. Вероятно защото винаги бяха наясно къде е нейното място в този безкрайно сложен лабиринт от криви огледала, в който тя така и не си позволи двуличие. Може би тази жена беше някоя от нейните почитателки.

— А какво точно става? — попита на глас тя. — Адски ми е трудно да говоря на тази тема, просто защото нямам абсолютно никаква представа за това, което се случва. В един момент животът ми е ясен и смислен, но в следващия… — Осъзнала къде се намира, сенаторката махна с ръка и остави изречението си недовършено.

— Вижте, аз всъщност не съм наясно какво трябва да направя — промълви Рут, която се оглеждаше толкова често, че съдържателите сигурно щяха да я заподозрат в нечисти намерения. — Не искате ли да се повозим малко? Ще си поговорим в колата…