Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Но на Джеръми изобщо не му олекна. Продължаваше да се разстройва от дреболии — кипналото на печката мляко, отказът на Кристофър да си прибира играчките, анимационните филмчета на Мади. Каролайн се опитваше да държи децата на разстояние, преценила, че на Джеръми просто му трябват време и пространство, за да преодолее стреса. Но след като изтекоха две седмици, тя започна да проумява, че той все повече се затваря в себе си. На вечеря мълчеше, избягваше да слага децата да спят, избухваше по най-дребния повод. Нощем тя протягаше ръка да го докосне, но напипваше само овлажнелите чаршафи, тъй като той не беше в леглото. Безсънието му беше жестоко, отчуждението също. Не бяха се любили от нощта на завръщането му, а яростта беше единственото чувство, което Джеръми проявяваше напоследък.

За щастие това негово състояние беше забелязано и от Мейсън, който се обади на дивизионния координатор на Програмата за подпомагане на служителите. Двадесет и четири часа по-късно в отряда пристигна специалист по предотвратяване на психологически сривове, който се срещна с Джеръми и му обясни, че поведението му е съвсем нормална човешка реакция на стресова ситуация.

Но на практика не беше толкова лесно. Мотото над вратата на класната стая „Нищо извън тези стени“ звучеше абсолютно конкретно. От операторите на ООЗ се очакваше самообладание и кураж, те не биваше да се поддават на никакво външно влияние — независимо дали то идва от съпруги, служебни разследвания или хлевоусти „психолози“.

Приеми го като мъж, съветваха го по-опитните оператори, което означаваше да задържи всичко вътре в себе си и да мълчи като риба по време на сеансите с изпратения отгоре специалист. За известно време и Каролайн мълча, но когато той избухна по повод новите пердета, които беше купила, нервите й не издържаха.

— Не приличаш на себе си, Джеръми! — разсърди се тя. — Ние сме едно семейство, всички страдаме. Ако не вземеш мерки да излезеш от това състояние, ще унищожиш всичко, което сме изградили с толкова много труд!

И нещата се получиха. На другата сутрин Джеръми не се включи в тренировките на екипа, а се качи в джипа и подкара към психиатричната клиника „Сноудън“ във Фредериксбърг. Тя заемаше втория етаж на елегантна къща с еркери в центъра на града, почти на брега на река Рапаханок. В нея се влизаше от едно място, а се излизаше от друго — така се намаляваше до минимум вероятността от случайна среща между пациентите.

— Вие не сте луд — увери го докторът, когато останаха насаме в кабинета. Беше облечен в бяла престилка, под която се виждаше поло с висока яка. — Гневът е психологическа реакция на нещо, с което не знаете как да се справите. Все едно че сте се изгубили в гората и трябва да извадите от раницата си карта на местността, за да се оправите. Представете си, че аз съм тази карта…

Джеръми предположи, че човекът насреща му едва ли някога в живота си е използвал карта, но след първия терапевтичен сеанс се почувства доста по-добре. Доктор Скарлони не предлагаше отговори, а предпочиташе да слуша. От време на време задаваше по някой въпрос, предлагайки на Джеръми различна гледна точка към съмненията, които не му даваха мира. Поначало искал ли е всичко това? Дали е избрал тази работа заради конфронтацията, заради желанието да победи противника, който е амбициран не по-малко от него?

Отначало тези въпроси звучаха доста отвлечено и сякаш нямаха нищо общо със състоянието му. Какво пък чак толкова, запита се той. Хората се избиват помежду си още от времето на Каин и Авел. А на мен ми се случи при изпълнение на служебните задължения.

В крайна сметка възприе тезата, че засега не му трябват отговори. Нямаше нищо лошо във факта, че сърцето му кърви.

— Ти уби човек, но какво пък чак толкова? — каза си една сутрин той, докато си миеше зъбите. Пастата изби в ъглите на устата му, по лицето му се стичаха ситни водни капчици — съвсем като сълзите, които така и не успя да изцеди от очите си.

Сякаш прещрака електрически ключ. Досегашният му живот бе осветен от ярка светлина, а инцидентът в Пуерто Рико изведнъж му се стори като поредната снимка на стената на славата в класната стая на ООЗ.

Гласовете постепенно заглъхнаха. Кристофър остави играчките си пръснати из цялата къща, но му се размина без наказание. Мади отново пусна анимационните си филмчета, а Джеръми дори започна да свиква с новите пердета в хола. Животът полека се завърна към познатите и общо взето приятни неща.