Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Дните си течаха, от време на време имаше чувството, че операцията в Пуерто Рико беше проведена преди много години. Но имаше моменти, в които изпитваше чувството, че продължава да е там…

Джеръми стана от мястото си в класната стая на ООЗ и направи опит да прочисти главата си. Прекоси коридора и се насочи към процепите на пощенските кутии срещу вратата.

— Не забравяйте да впишете картата си — обади се секретарката и почука по корицата на дебелия журнал.

— Той вече не се регистрира — пошегува се Лотшпайх и го смушка в ребрата на път към собствената си пощенска кутия. — Той е герой от войната.

— Тук е ФБР, а не Морската пехота — отряза го секретарката и му подхвърли една химикалка. — А героите от войната не получават заплата, преди да извършат някои бюрократически процедури.

Джеръми се подчини, после вдигна купчината с кореспонденция, съдържаща лични писма и обичайните дебели пакети на вътрешноведомствената поща, известни като „амбалажната хартия“. Обърна се и тръгна към стаята за почивка в дъното на коридора. Лотшпайх го настигна по средата на пътя.

— Хей, зарежи го тоя регистър — усмихна му се той. — Ако ти трябва нещо, само кажи. У дома наред ли са?

— Да, всичко е наред — отвърна Джеръми и кимна на Джими Галяно — командирът на екип „Голф“, който без намесата му със сигурност щеше да се надъни на онзи часовой пред къщата. Ветеранът му кимна с онази любопитна усмивка на лицето, която за последен път бе показал на състезанието с кучешката каишка. За добро или лошо, той вече не беше новобранецът в редиците на „нощните снайпери“, а изведнъж бе станал член на неспокойното братство на хора, за които натискането на спусъка е част от служебните задължения.

Джеръми се усмихна, решил да превърне въпроса в предположение.

— Как се представят според теб Албърт и Кифър? — попита Лотшпайх. Ставаше въпрос за другите двама оператори, стреляли по време на акцията, които в момента даваха обяснения пред Съвета за професионална отговорност.

— Трябва да кажат истината, нищо повече — отвърна Джеръми. — Стрелбата им беше отлична и няма какво да крият.

Покрай тях минаха двама колеги и приятелски го потупаха по рамото.

— Разбира се, че стрелбата им беше отлична, човече — кимна Лотшпайх. — Тук си абсолютно прав.

На стената срещу Джеръми беше окачена фотография 20х30, на която беше запечатан екипът, участвал в операцията в затвора „Таладега“ през 1990. На такива големи фотоси се радваха само най-успешните операции през годините, десетки на брой. След като приключи разследването на СПО, операцията във Вила Давила щеше да заеме достойно място сред тях — Джеръми беше сигурен в това.

Зави наляво и влезе в „колибата“ на нощните снайпери — просторно помещение, задръстено от работни клетки с площ два квадратни метра, тренировъчни екипи и бойна екипировка.

— Хей, Уолър — извика Мани Салинас, спрял пред автомата за сандвичи на метър от бюрото на Джеръми. — Решил съм да купя на жената една машина за месене на хляб… Да ми препоръчаш някоя марка? — Екипът „Уиски“ беше известен с постоянните си бартерни операции и нелегална търговия. Там се разменяше и продаваше всичко — от шоколадови блокчета до тютюн за дъвчене марка „Бийчнът“. Спечелените пари се харчеха за общото благо на екипа — например за барбекюто в ШНО.

— Целуни ми задника — отвърна Джеръми, но му се прииска да беше измислил по-оригинален отговор. Салинас се беше включил в екипа след Войната в Залива, откъдето се беше завърнал с пълен комплект отличия — като командир на танк от Корпуса на морската пехота, той бе участвал в ликвидирането на неуточнен брой „вражески персонал“.

— На курса по снайперизъм ли научи тоя номер с брашното? — добави Мани, докато си избираше кутийка с плодови дражета. — Или сам го измисли?

Джеръми понечи да отговори, но някой изкрещя „Газ!“ и над преградата на работното му място прелетя пакет с брашно, който се стовари върху бюрото и избухна в облак от бяла прах.

— Хей, майната ви, копелдаци такива! — гневно викна Джеръми, грабна пакета с остатъка от брашното и излетя иззад ъгъла. Но онзи, който беше планирал операцията, отдавна беше изчезнал.

— Спокойно, брато — промърмори Лотшпайх и започна да изтърсва побелелия му гащеризон. — Това е част от процедурата, която просто трябва да изтърпиш…

Сирад напусна хотелската стая на Хамид малко след осем в петъчното утро, взе такси и се прибра у дома. В друг случай би се ядосала на многозначителната усмивчица на портиера пред входа, но не и днес. Нещата се подреждаха с невероятна бързина и тя нямаше време да мисли за подобни елементарни положения, при които осъмва с вчерашните си дрехи.