Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Траск сви рамене. Не знаеше дали шефът говори на него, или направо на всевишния. Стигна до хангара, зави наляво и продължи към пустинята, безмълвно проклинайки сухия въздух, който изсушаваше кожата и пареше на очите му. През 80-те му се беше наложило да изпълнява задача в района на Туентинайн Палмс и оттогава беше запомнил стотиците начини, по които тази околна среда се отразява на човека.

— Мисля, че това е мястото, господин Мичъл — промърмори той, насочвайки тежкия автомобил към няколко сравнително нови сгради, построени насред пустинята. От двете страни на черния път бяха паркирани десетина коли, всички без изключение покрити с тънък пласт червеникав прах.

Траск спря близо до входа и изскочи от тежкия 4×4, за да отвори вратата на шефа си. Първото нещо, което му направи впечатление, освен адската жега, беше полускритото подразделение от въоръжени мъже, пръснати навсякъде — някои в паркираните коли, други пред входа на сградата, трети в полето, заели позиция между огромните кактуси. Нямаха нищо общо с отегчените бойци от редовната армия, а бяха брадати цивилни, от които се излъчваше някакво особено чувство за превъзходство.

— Господи, колко рано напича! — оплака се Траск, докато Мичъл слизаше от колата и си слагаше слънчевите очила. Двамата се обърнаха и тръгнаха към нещо като дървена трибуна, която беше залепена за основната сграда. При стълбите ги посрещна армейски сержант в чист и изгладен маскировъчен комбинезон.

— Добро утро, господа — поздрави ги той с някаква особена военна церемониалност. — Ако ме последвате, ще ви отведа при генерала…

Влязоха в голямо и доста оживено помещение. Някой се беше досетил да нареди десетина евтини сгъваеми столове около масата в ъгъла, на която имаше закуски и кафе. Военните инженери бяха монтирали прозорци от затъмнен плексиглас, които предлагаха добра видимост към широкия около километър и половина изпитателен полигон, а едновременно с това предпазваха зрителите от горещото слънце и шрапнелите.

— Добро утро, Джордън! — извика жизнерадостен мъжки глас. Траск се завъртя надясно и се озова очи в очи с един генерал-полковник в походна униформа, който размахваше ръце да привлече вниманието на Мичъл. Президентът на фирмата се смеси с униформените мъже и започна да разменя приятелски ръкостискания с тях, сякаш и той беше завършил Уест Пойнт и виждаше стари познати.

— Още ли целуваш задници, Траск? — подвикна друг глас отляво и асистентът на Мичъл се озова срещу познато лице, което не беше виждал поне три години.

— Проклет да съм, мамка му! — смаяно промърмори Траск, после разтвори ръце, и стисна стария си другар в мечешката прегръдка, която е възможна единствено между военните.

— Къде се губиш толкова време, дявол да го вземе?

Двамата зададоха въпроса едновременно, после избухнаха в смях. Траск погледна орлите върху петлиците на стария си приятел и с уважение поклати глава:

— Май вървиш нагоре по стълбицата, а?

Познаваше се с „Чинч“ Уолъртън още от Военната академия.

— Като те гледам, и ти не си зле — отвърна полковникът. — Костюмът, който носиш, със сигурност е по-скъп от колата ми!

Траск понечи да отговори, но в помещението се разнесе друг, по-висок глас.

— Господа, моля за вниманието ви! — Гласът принадлежеше на млад мъж с униформата на майор. — Районът е отцепен от поделението за противопожарна защита, тестовете ще започнат всеки момент.

— Къде е мишената, генерале? — попита Мичъл с достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички. Очите му бяха насочени към песъчливата местност навън, където камъните и кактусите се простираха чак до границата с Мексико тридесетина километра по-нататък.

— Тук вътре, господа — отговори полковник Уолъртън и отмести подвижната преграда, до която се беше изправил. Зад нея се оказаха два манекена — съвсем като онези, които поставят по витрините… — Ако застанете ето тук, господин Мичъл, ние ще…

Гласът му потъна в оглушителен грохот и вибрации. Мичъл се обърна наляво и видя четириместния хеликоптер МД 530, който бавно увисна над полигона.

— Целта засечена — изграчи гласът на пилота през един от монтираните на стената високоговорители.

Майорът посочи клетъчния апарат „Куантис“ в ръката на Мичъл и подхвърли:

— Достатъчно е да натиснете клавиша с надпис „паунд“, сър…

Президентът го послуша и в следващия миг отскочи като опарен назад, тъй като пластмасовата глава на единия манекен се пръсна с остър пукот и обля помещението с дъжд от зелена вискоза.