Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— К-кучката м-ме н-насади! — гневно процеди Марти, после отвори уста и оплеска цялата тапицерия на взетата под наем кола.

Шест часа по-късно Патерсън отиде да го провери. Вероятно в знак на благодарност, ексцентричният математик го възнагради със съвсем нова версия — бил дрогиран от някакъв тип с каубойска шапка, който се уплашил, че ще му отмъкне мадамата. После Марти категорично отказа да предприема разходки в пустинята, заявявайки, че е прекалено болен за подобен род дейност. Но не предложи обяснения нито за насиненото си око, нито за обутите наопаки панталони.

След значителни по обем успокоителни действия, сменени на даден етап от недвусмислени заплахи, Марти най-сетне се съгласи да се качи в колата, но никой не беше доволен от този развой на събитията. Патерсън успя да сдържи гнева си, тъй като прекрасно знаеше, че този проект е почти изцяло дело на Марти и единствено той бе наясно как да го приведе в действие. Освен това клиентите вече бяха пристигнали за решителната демонстрация и време за губене нямаше.

— Нека изпие едно двойно кафе и ще се оправи — подхвърли доктор Пруст, докато излизаха от града по магистрала №15. Патерсън държеше в скута си протокол за теста и постоянно проверяваше дали не са изпуснали нещо. Марти се беше излегнал на задната седалка и мърмореше нещо за палачинки с яйца и сирене.

— Нека повторим още веднъж, моля ви — обади се притеснено Патерсън. — Хеликоптерът ще се появи, натоварен с нужното оборудване…

— Същият, който използвахме и вчера — добави Пруст. — Същата система от мишени, същата последователност на изстрелване и същите координати…

Предишния ден тренировката беше минала великолепно, но инженерите винаги се безпокоят за детайлите — особено тези, които работеха за Патерсън.

— Ей там, горе — каза Патерсън и посочи към изход 37. Малката табела встрани от платното гласеше: ЛЕТИЩЕ „КАСТЕЛА“, СЛЕДВАЩАТА ОТБИВКА ВДЯСНО.

Десет минути по-късно доктор Пруст изключи двигателя и излезе на прашния паркинг. В центъра на голата поляна, по чиято песъчлива повърхност се виждаха разпръснати камъни и изсъхнали храсти, стърчеше нещо като малък навес, доста жалък на вид. До него беше паркиран хеликоптер МД-530 с двама пилоти на борда.

— Казвам се Ърл Карбоноу — представи се единият от тях, побързал да слезе от лявата седалка. Беше облечен в дънки от Уол Март и зелено копринено яке, а бакенбардите му бяха като на Елвис Пресли.

— Джери Патерсън, а това с доктор Пруст — отговори Патерсън. — Къде са вчерашните пилоти?

Беше взел всички предпазни мерки и се надяваше демонстрацията пред клиентите да мине толкова добре, колкото вчерашните упражнения. Но със смяната на пилотите надеждите му силно намаляха.

— Не се безпокойте — отвърна Ърл. — Летя с оръжейни системи и симулатори още от Тет… Вие си задействайте апаратурата, а аз ще имам грижата да улучим целта.

— Добре — отстъпи Патерсън. Вече беше твърде късно за спорове. — Ще бъдем готови след броени минути, само да се оправи един от нашите хора, който зле понася климата…

— Вържи му задника за мозъчните центрове и ще се оправи! — отсече пилотът. — Тукашните ветрове са доста коварни и не искам да губим време!

Във вторник сутринта Траск подкара на север по магистрала №15. В свободната си ръка държеше огромна чаша с кафе, опитвайки се да стегне организма си след кратък тричасов сън. Засече на електронната си карта местоположението на изход 37 на магистралата с две платна и насочи колата си през него, озовавайки се на черен път, водещ към изоставен самолетен хангар.

Мичъл подскачаше на задната седалка на огромния автомобил с повишена проходимост, опитвайки се да чете брой на „Американски стрелец“ отпреди четири години. Беше го заинтригувал материалът за съдбата на една пушка „Хенри“, която репортери на списанието открили в имота на някакъв банкер от Ню Мексико. Пушката била поръчана от известен тексаски земевладелец за сватбата на сина му, но била открадната от един от помощниците на Панчо Виля по време на поредното отвличане на добитък през 1910. Тексаският земевладелец така побеснял, че наел частна армия, за да си я върне. Но синът му бил убит в последвалите сражения и пушката останала в семейството на банкера в продължение на цели пет поколения. Кръстили я „Пушката на Дорадо“, на името на нещастния младоженец.

— Красиво, нали?

— Да, сър — отвърна Траск. — Решихте ли да я купите?

— Имах предвид светлината — сопна се Мичъл. — Защо в Ню Йорк никога няма такава светлина?