Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Пресвети Боже! — задъхано промърмори той, стреснат от скоростта на безмилостната атака. Вторият манекен се пръсна още преди да успее да се овладее. Главата му падна на пода от груби дъски, разпадайки се на ситни парчета.

— Чарли две-осем на ОП едно — включи радиостанцията си пилотът. — Мишените засечени и унищожени. Връщам се в базата, приемам…

— Добра работа, Чарли две-осем — включи се генералът. Усмивката му доказваше, че експериментът е приключил успешно. — А сега, господа, вече можем да…

— Момент, моля! — вдигна ръка Мичъл. — Искам да разбера какво се случи току-що… — В поведението му не личеше никакво притеснение от факта, че се готви да задава въпроси.

— Станахме свидетели на действието на оръжие от принципно нов вид — обясни полковник Уолъртън.

— Което работи извън сектора на нормална чуваемост, сър — добави един от техническите експерти. — Използва се принципът на честотната модулация, която създава вибрации. Дори мишената не чува никакъв звук…

— И може да действа през стени? — вдигна вежди Мичъл.

— Да, сър — кимна експертът. — През стени и прозорци, както и през повечето строителни материали. Освен това можем да вземем на прицел всички електромагнитни честотни излъчвания над трийсет херца, които се намират на разстояние триста метра от нас, независимо дали сме стационарни, или се движим. Това позволява стопроцентово елиминиране на въпросната апаратура, при това без никакви отпечатъци и външни следи.

— Без никакви отпечатъци? — повтори учудено Мичъл, след което се наведе и вдигна от пода някаква отломка от манекените.

— И никакви механични следи — добави откъм вратата друг глас. Присъстващите като по команда се обърнаха към Патерсън, доктор Пруст и все още пребледнелия Марти.

— Това означава, че никой не може да разбере кой и как е извадил от строя въпросната мишена или апаратура. Независимо дали е монтирана на хеликоптер, или е част от клетъчен телефон, системата излъчва смъртоносен заряд, който на практика не може да бъде проследен.

— Това се казва оръжие, господа! — подсвирна с уважение генералът.

Мичъл само поклати глава. „Пушката на Дорадо“, която възнамеряваше да купи от следобедния аукцион в Тъксън, беше обикновено оръжие. Докато това тук бе нещо съвсем различно. Нещо, което позволяваше различно тълкуване на понятието справедливост…

— Добро утро, агент Уолър, аз съм специален агент Джак Ушиски. — Джеръми стисна ръката на мъжа, който му подаде и служебната си карта, потвърждаваща самоличността му. — А това са колегите ми Мелиса Кенеди и Джон Ли — добави той. — Ние сме от СПО и работим върху инцидента във Вила Давила…

Повечето агенти на ФБР изтръпват от ужас, когато чуят това съкращение, особено ако става въпрос за инцидент, свързан със стрелба. Появи ли се пред тях представител на Съвета за професионална отговорност (СПО) с микроскоп в едната ръка и Правилника за разследване и оперативна отговорност в другата, това почти винаги означава сериозни неприятности.

— Откъде искате да започнем? — попита Джеръми. Беше седнал зад масичката на първия ред — на едно от местата, запазени за командири на екипи по време на сутрешния развод. Проверяващите го агенти се бяха наредили в права линия срещу него.

— Първо ще ви прочетем правата — обади се старшият, на когото Джеръми вече беше успял да забрави името.

— В момента все още сме на етап вътрешно административно разследване — добави жената и му подаде формуляр ФД-395, който съдържаше съвети по отношение на личните права. — Но сме длъжни да ви предупредим, че то може да прерасне в криминално следствие и всичко казано тук може да бъде използвано в съда срещу вас. Имате право да откажете да разговаряте с нас в отсъствието на адвокат. Наясно ли сте с правата си?

Естествено, че беше наясно. Права просто нямаше. Беше си направил застраховка „персонална отговорност“, би могъл да поиска юридическа защита и от Асоциацията на агентите на ФБР. Но прекрасно знаеше, че изправи ли се срещу Съвета за професионална отговорност, ще бъде абсолютно сам. Взе една от писалките за вътрешно ползване с логото на Бюрото и подписа формуляра.

— Готов съм за пържене — промърмори той и веднага съжали за думите си.

В продължение на цял час му задаваха въпроси за стрелбата и предхождащите я събития. С какво е бил въоръжен? Колко патрона е имал в пълнителя? Колко от тях са били изстреляни? Дата на последната му контролна стрелба? Взема ли някакви лекарства? Бил ли е инструктиран за спецификата на мисията? Защо е оковал в белезници мачетерото, който е умирал на пода? Оказал ли е първа помощ на жертвата?