Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Илен казва, че почти си свършил…

Обикновено Патерсън правеше всичко възможно да се държи по-далеч от Марти, но днес това беше невъзможно. Тук ексцентричността вървеше ръка за ръка с таланта, а Марти можеше да бъде манекен на плеядата шантави учени, които работеха за научноизследователската лаборатория, носеща името „Невю Акустикал Енджиниъринг“. Патерсън имаше съвсем ясна представа за дейността й, но от време на време го обземаше гняв поради факта, че компанията му функционираше като дом за сираци, а не като лаборатория по приложна физика. Обаче привличането на най-добрите математици и физици в Америка, въпреки съпротивата на големите корпорации и Националната агенция по сигурността, задължително изискваше готовност да се предлагат удобства за ненормалници.

— К-к-кой… К-к-кой… — Марти изпитваше големи затруднения, но не се отказа да довърши мисълта си. В ръцете си държеше малка отвертка. — К-к-кой по дяволите е т-т-татко ти? — извади от куплунга един кабел тип „алигатор“, след което се дръпна назад да се наслади на произведението си, което очевидно считаше за шедьовър: — К-к-красиво, нали?

Самообявил се за „вълнов теоретик“, Марти размести няколко линейни чертежа и измъкна бутилка „Маунтън Дю“, след което запали цигара. Макар да беше защитил докторат по електроинженерство и кинезиология в Калифорнийския университет, той постъпи в „Невю“ като обикновен звукооператор. Длъжност, която изглеждаше огромен скок в кариерата му в сравнение с предишната му работа — контрольор на магнитни паспортни подписи в ЦРУ.

— Н-н-н-асрочили с-сме п-п-п-олеви тестове за д-д-ругата с-седмица в Тъксън — обяви Марти. — Щ-ще д-дойдеш ли?

Патерсън ненавиждаше цигарения дим, но в случая беше принуден да се примири, още повече че той до известна степен убиваше острата воня, която се разнасяше от тялото на Марти.

— Да, мисля да дойда — кимна той.

Акустиката винаги го беше привличала, вероятно по наследство от баща му, който му беше завещал доста голяма колекция от лампови усилватели „Макинтош“, грамофони с контратежести от ерата преди системата „дайрект-драйв“ и тежки монолитни тонколони от 70-те, наподобяващи гранитни блокове. Той не си падаше толкова по музиката, колкото по нейните носители. Страшно много му харесваше да завърти копчето на усилвателя докрай и да се наслаждава на оглушителните звукови вълни, които го връхлитаха.

— С-с-сега г-глей к’во с-с-тава! — извика Марти, надяна чифт скиорски очила и се покатери на един ергономичен пластмасов стол, поставен на малка платформа в средата на помещението. Закопча предпазния колан и щракна един прекъсвач. Платформата бавно се издигна на около метър от пода.

— Я ми п-п-одай онзи к-клетъчен т-телефон! — изкрещя той, опитвайки се да надвика басовото бучене на половин дузина електромотори. В следващия момент платформата започна да се тресе като зле регулиран фолксваген.

Илен взе от масата тъничък телефон с размерите на кредитна карта и му го подаде.

— С-сега г-глей т’ва! — възбудено изкрещя Марти. — Н-н-напомням, ч-че н-никога през ж-живота си н-не съм п-пипал п-пистолет!

На външен вид новото му изобретение нямаше нищо общо с пистолетите, но всички присъстващи бяха наясно, че е не по-малко смъртоносно от тях. За страничния наблюдател то приличаше повече на охранителна камера с ограничен радиус на действие — от онези, които се монтират в театралните фоайета, — отколкото на инструмент за унищожение. Фактически идеята за този проект се роди в киното. През 1979, наблюдавайки сцените на въздушното нападение в „Апокалипсис сега“, на един клиент му хрумнало да опита нещо ново. Озвучителната система на киносалона била издънена на максимум, гърмяло „Нашествието на валкириите“. Тялото му тръпнело от силата на звука, имал чувството, че всеки момент ще получи сърдечен удар.

Земетръсното въздействие на звука, комбинирано с представата на Франсис Форд Копола за смърт и разрушение, му дало повод за размисъл. Защо този саунд да не се използва като оръжие? След като реактивният самолет е в състояние да пръсне прозорците ни, преминавайки към свръхзвукова скорост, вероятно е възможно звукът да се използва за причиняването на смъртоносни телесни наранявания. Узряването на идеята отне две десетилетия, но, по подобие на всички велики открития, закъснението си струваше. В резултат новото „звуково оръдие“ на „Невю Акустикал Енджиниъринг“ беше на път да направи революция в областта на конвенционалните артилерийски дуели.