Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Някой мераклия за каре? — разнесе се глас зад гърба му. Фриц Лотшпайх с мъка си пробиваше път по задръстената с багаж централна пътека. Беше облечен в зелен летателен комбинезон, а от ушите му стърчаха жълти пластмасови тапи. C-17 бяха доста по-добри от старите C-5 и C-141 — работните добичета, които бяха превозвали ООЗ до различни точки на света през последните двадесет години. Единственият им недостатък беше прекомерно високо ниво на шума.

— Аз! — кресна Джеръми, опитвайки се да надвика пронизителното свистене на реактивните двигатели. Беше готов на всичко, за да мине времето. По принцип не си падаше много по летенето, а този самолет беше коренно различен от луксозните пътнически лайнери. Не му беше много приятно да лети с осемстотин километра в час, затворен в метален цилиндър без прозорци, изпълняващ ролята на военен склад. Не му помагаше и мисълта, че в огромното туловище се беше намерило място и за един хеликоптер МД-530, плюс непотопяемата лодка с твърд металически корпус на екипа „Голф“.

— Летял ли си някога на такова нещо? — изкрещя Джеръми по посока на човека до себе си. Уолт Хелиър беше ръководител на Програмата за използване на тактически хеликоптери към ООЗ. Бивш пилот на „Блекхоук“ в елитните армейски части, той беше запознат отблизо с всички проблеми на авиацията.

— Не е в моя стил! — изрева в отговор Хелиър. — Да караш седемнайсетица е все едно да седнеш на тоалетната си чиния и да се опиташ да литнеш с къщата!

— Хайде, Уолър! — изрева насреща им Лотшпайх, събрал и останалите участници в бъдещата игра.

В продължение на една дълга секунда Джеръми остана втренчен в хеликоптера, после разкопча колана си и тръгна към мястото на играта. Единственото хубаво нещо на полета в самолет без прозорци беше фактът, че ако станеше катастрофа, нямаше да се вижда земята, носеща се с бясна скорост насреща…

Хотел „Уилард“ на авеню Пенсилвания 1401 е известен повече като елегантно и изтънчено място за срещи, отколкото с кухнята си, но въпреки това вашингтонските светски лъвове не изключваха от маршрута си и неговия внушителен ресторант. От построяването му през 1850 в „Уилард“ са отсядали тридесет и двама поемащи властта американски президенти, а истински важните личности редовно се отбиват в стилните му зали. Джордън Мичъл разбираше добре подобно преклонение, тъй като самият той уважаваше благородното наследство.

За лош късмет на Сирад, Мичъл разбираше добре и силата на очакването. Накара я да чака цели двадесет минути след 19:00 — уговорения час на срещата. Поредната тъпа игра, рече си тя, отвръщайки на похотливите погледи, които богатите съпрузи отправяха към нея от всички краища на ресторанта. Нарочно ги подразни, като извади с пръсти маслинката от мартинито си, а след това бавно ги облиза. После посегна към панерчето с хляба и вилицата за салата, подчертавайки всяко едно движение, принуждавайки ги да рискуват и да й хвърлят по някой и друг крадлив поглед зад гърба на жените си. По принцип обичаше да бъде център на вниманието. Това я правеше силна.

— Госпожице Мално — стресна я един глас до нея. — Моля да ме извините за закъснението…

Сирад се обърна към високата, внушителна фигура, изправила се до масата. Мъжът не беше красив, но излъчваше особена привлекателност. Дългата му коса беше подстригана в стил „крал Едуард“ — малко необичайна прическа за модерните времена, а убитият й цвят напомняше неръждаема стомана. Въпреки безупречната кройка на сакото му си личеше, че е човек, който не обича екстравагантностите.

— Господин Мичъл — усмихна се тя и механично събра коленете си под масата, внезапно останала без дъх. — Много се радвам да ви видя.

Джордън Мичъл протегна ръка и се усмихна, очите му пробягаха по загорелия й гръб и за миг спряха на мястото, където черните пликчета очертаваха тънка линия в началото на бедрото й. Дланта му беше гореща и леко влажна, сякаш току-що беше тичал. От него лъхаше сила, която личеше във всичко — от високото, леко полегато чело на гринуички интелектуалец до фамилния монограм върху масивния пръстен. — Извинявам се за закъснението — повтори той, докато един келнер му издърпваше стола. — Нали знаете приказката, че Вашингтон е град на южняшката ефикасност и северняшкото очарование. Страхувам се, че понякога подценявам неговите предизвикателства.

Сирад му се усмихна над сиянието на двойния свещник, поставен в средата на масата. Мъжете, с които си беше играла допреди миг, наблюдаваха ситуацията с неприкрита ревност, очевидно задавайки си въпроса с какво толкова тоя стареещ тип е подмамил на вечеря едно истинско красиво цвете. Подобно на повечето центрове на властта, всичко във Вашингтон се подчинява на страха — страх, че някой друг може да има по-голямо влияние, повече пари и власт. Но после Мичъл се настани на масата, ревнивците успяха да зърнат лицето му и всичко им стана ясно.