Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Госпожице Мално! — извика някой зад нея. Беше настоятелен мъжки глас, приглушен от бурята, която продължаваше да се вихри.

Сирад продължи да тича, но инстинктивно обърна глава назад. Присви очи през облаците пара, излизащи от устата й, и различи тъмна фигура, която приближаваше тичешком от изток.

— Г-це Мално, почакайте!

От заслепяващата очите снежна буря изскочи млад мъж. Висок младши служител, нахлупил ушанка, с палто от кашмир и ботуши с каучукови подметки „Л. Л. Бийн“. Дишаше тежко и се опитваше едновременно да си поеме въздух и да изкашля думите:

— Господин Мичъл… иска… да отидете в офиса. Веднага.

Той спря и опря ръце на коленете си, а тя продължаваше да тича в кръг около него. Предположи, че е спринтирал, за да я настигне.

— Заради терористичната акция ли? — попита Сирад. Говореше спокойно, с ритъма на спортист в добра форма. — Доколкото видях, май сме с вързани ръце.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Става дума за системата „Куантис“ — успя да каже той. — Някой е… проникнал в… нашите… бази данни.

— Какво? — възкликна Сирад. „Куантис“ не можеше да бъде атакувана.

Това бе първата в света напълно подсигурена система за предаване на съобщения и данни и беше изпробвана от най-добрите специалисти по далечни комуникации, работещи както за правителството, така и извън него. Това беше проект на Сирад — проект, който тя познаваше в най-големи подробности и смяташе за напълно сигурен.

— Не може да бъде. — Сирад спря тичането, протегна ръка и помогна на мъжа да се изправи. — За какво говорите?

— Дойдох… само да ви взема. — Той дишаше тежко, изтри топящия се сняг от лицето си и посочи на изток към фирмената централа на „Бордърс Атлантик“, която при добро време се очертаваше ясно на хоризонта. — Мисля, че е по-добре да побързате. — Все още едва си поемаше въздух. — Мичъл каза, че небето се срутва… и не мисля, че говореше за бурята.

В едно по-топло място, в източния край на вече единствената комунистическа страна в западния свят, екип от специалисти по разпити на ЦРУ излезе под лъчите на блестящото карибско слънце. Носеха панталони в цвят каки, ризи с къс ръкав и якета за сафари с множество джобове, коланчета и ципове.

— Защо смятате, че се е съгласил да говори? — попита единият от мъжете, който се опитваше да поддържа разговор с една набита жена на име Сара. Останалите от групата: още двама мъже и една жена — съветник от Трета психологическа оперативна група на армията, полагаха всички усилия, за да следват забързаните крачки на двамата разговарящи.

— Защото иска споразумение — отвърна Сара. Тя държеше в едната си ръка бележник с дебели зелени корици, а в другата писалка „Скилкрафт“. — Знае, че информацията е единственият начин да се измъкне от тази забравена от Бога скала, и се опитва да изиграе коза си. Ако наистина има такъв.

Насочиха се към лагер „Делта 4“, който представляваше няколко скупчени панелни постройки около малък плац от натрошени скали и бетонни блокове. На сгъваеми маси за пикник под един навес седяха няколко брадати мъже в бели дрехи. Пазачите с карабини „М-16“ в ръка кимнаха на новодошлите да минат. Табелките с имената на пазачите бяха закрити с лейкопласт, за да нямат затворниците никакъв достъп до персоналните данни на охраняващите ги.

— Добро утро, мадам — кимна им един ефрейтор, когато влязоха вътре, и ги преведе през въртяща се преграда, подобна на тези в метрото. Върху рамото му имаше знак на лагер „Делта 4“ и под него пишеше: „Честта ни задължава да браним свободата“.

— Справедлив, твърд и непоклатим — каза му в отговор ръководителят на групата.

Това очевидно беше нещо като заклинание тук; нещо, което лагерният комендант изискваше непрекъснато да се повтаря високо — където и да отидеш, все това се чуваше.

— Справедлив, твърд и непоклатим, сър.

Ограденият с бодлива тел, метална ограда и дъски лагер „Делта“ бе военният център на САЩ за задържане и разпити в залива Гуантанамо, Куба. В него се намираха повече от 650 души, известни като най-опасните в света ислямски фанатици. Тук повечето от задържаните бяха без обвинения, без юридически защитници и без надежда. Затворници от четиридесет и две страни — някои от тях едва петнайсетгодишни — седяха тук, очаквайки успешното „поведенческо поправяне“.

„Лагер 4“ представляваше сектор от затвора със средно ниво на охрана. Само десетина от задържаните бяха стигнали дотук по начин, който арестантите саркастично наричаха „хаджийството“.