Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Мъжете в залата се напрегнаха.

— Е, щеше да бъде по-добре, ако бяхте донесли нещо по-съществено! След тринайсет часа ще трябва да се изправя пред двеста и осемдесет милиона американци и да ги убеждавам, че все още сме земя на свободата и дом на храбрите. Искам да ми помогнете за това.

Президентът огледа подред щаба от специалисти. Те варираха от политически назначения до професионалисти от кариерата. Никой от тях не се бе изправял пред бедствие като сегашното.

— Наследихме тази бъркотия от републиканската администрация — изтъкна Андреа Чейз. — Трудно биха ви държали отговорен за това, след като сте само три седмици в Белия дом.

— Това е Америка, Андреа. Ние държим всекиго отговорен за всичко — изръмжа президентът и вдигна дясната си ръка с отворена нагоре длан. — Да видим какво трябва ние да направим. Имаме най-малко триста и петдесет потвърдени смъртни случая и три пъти повече ранени! — Той сви показалеца си и повиши тон: — Върви непрекъснато телевизионно покритие на касапницата. — Сви и средния си пръст. — Надигнала се е паника във вътрешността на страната — в места, които никога не са изпитвали нещо подобно. — Той спря за момент. Кръвта нахлу в лицето му — човекът, който миг по-рано приличаше на уверен главнокомандващ, внезапно стана тъмночервен от ярост. — В момента бушува най-лошата буря от трийсет години насам, която блокира правителството, и ние нямаме нито един задържан!

Той сви и останалите си пръсти и вдигна юмрук, сякаш физически заплашваше някого.

— Още дори не съм подредил снимките на децата си на бюрото в Овалния кабинет — изръмжа той, — а Конгресът е готов да тръгне към Капитолийския хълм 6 6 Мястото, където е построено седалището на президента на САЩ, Белия дом. — Б.пр. със сабя в едната ръка и камък за точене в другата, готов да ми отреже топките! Не искам да чувам, че не разполагаме с нищо определено, за да разнищим случая! Искам да знам точно какво смятаме да правим, и искам да го науча още сега!

В залата без прозорци настъпи мъртва тишина. Чуваше се само тихото шумолене на флуоресцентните осветителни тела.

— Моля да ме извините… — наруши мълчанието един глас. Вратата на заседателната зала се захлопна шумно и вицепрезидентът Елизабет Бийчъм нахлу в помещението, понесена сякаш от бушуващата вън буря. Все още порозовяла от ледения въздух, тя изтупа снега от яката на тежкото си вълнено палто и добави: — Съжалявам, но военните забавиха полета ни от Ню Йорк.

Тя свали палтото си и го подаде на един униформен морски пехотинец, после дръпна назад единствения празен стол и седна.

— Си Ен Ен съобщи за над хиляда жертви и нови експлозии в Маями — съобщи тя, без да обръща внимание на външния вид или позата на Венабъл. — Може би някой от вас ще бъде достатъчно любезен да ме осветли какво смятаме да правим.

Сирад Мално обичаше Ню Йорк през зимата, особено когато валеше сняг. Бури като тази обвиваха мрачния сив град в бяло — скриваха напукания асфалт, боклуците и потъмнелите от замърсения въздух стени и сякаш ги пресъздаваха отново. Снегът гонеше всички от улиците: очистваше тротоарите от туристите; прогонваше надалеч такситата, микробусите за Ню Джърси и камионите, разнасящи стока; караше да замлъкнат клаксоните, уличните търговци и просяците. Бурята връщаше Ню Йорк обратно на неговите най-верни души — авантюристите като Сирад, които преминаваха през почти непроходими места само заради тръпката да видят следите, които оставят след себе си.

А каква буря беше само! Над Манхатън беше паднал почти четиридесет сантиметра сняг, а синоптиците твърдяха, че най-лошото може би тепърва предстои. И трите летища — „Джон Ф. Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк Интърнешънъл“ — бяха затворени. Не работеха и банките, канторите, общественият транспорт и магазините за продажба на дребно. Само малките кръчмички и вестникарските будки все още бяха отворени и проблясваха с неоновите си реклами за онези, които не можеха да живеят без чадъри, порносписания и престояли пакетирани салати.

7:23 сутринта.

Дигиталният часовник на Сирад просветна и тя се втурна във виелицата. Снегът се просмукваше в обувките й, топеше се върху якето й и оставяше ситни капчици върху лицето й, но тя продължаваше да се усмихва. Бягането през голямата ливада на Сентръл Парк я освобождаваше от стреса в работата, която с всеки ден я поглъщаше все повече и повече.

„Нагоре към Осемдесет и първа улица, после заобикалям резервоара и се връщам обратно по пътеката за езда“ — мислеше си тя. Обикновено пробягваше седемкилометровия маршрут за половин час, но днес щеше да й отнеме повече време. Нямаше значение — след всичко, което бе видяла снощи по телевизията, сигурно нямаше да може скоро да потича отново.