Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Браво-две до командния пункт, имаме нужда от линейка — каза друг от мъжете по радиото, после се наведе и покри Каролайн с раздраната й блуза.

— Не наранявайте баща ми — извика Мади, която изглежда се възстановяваше бързо от шока от новото нахлуване.

— Спокойно, миличка — опита се да я успокои водачът на екипа. — Ние не нараняваме никого.

— Трябва да се свържа с вицепрезидента — настоя Джеръми. — Няма никакво време…

Преди да успее да довърши изречението си, в мазето влязоха още двама полицаи.

— Без съмнение това е база на „Ансар инш Аллах“ — каза единият от тях. — Трябва да видите какво намерихме горе: аудиокасети, експлозив „Семтекс“, оръжия, карти… цяла камара.

— Мамка му! — изруга отново другият. — Какво, по дяволите, е станало тук?

— Казвам ви… — опита се отново Джеръми, но мъжът, който беше опрял коляно до врата му, го натисна, за да му попречи да продължи.

— Не знам какво е станало — каза водачът на екипа. — Но сме дяволски сигурни, че ще разберем. Закарайте жената и децата в болница. И отведете това лайно до базата. Ще видим какви ще ги суче, когато му припари задникът.

Джордън Мичъл винаги обмисляше предварително различни варианти, когато ставаше въпрос за най-големите му врагове. Той знаеше, че хората от компанията се оплакват заради манията му за контрол, но това по никакъв начин не променяше стремежа му към ред.

— Къде са те? — попита той.

Траск посочи графичното изображение на екрана вляво от тях.

— Току-що пристигнаха в база „Ендрюс“ — отговори административният помощник. — Бронята е зареден и е готов за полет. Въздушното пространство е затворено. Ще се издигнат във въздуха с вертикално излитане.

— Могат ли да го направят? — попита го Мичъл.

Въпреки смазващата купчина проблеми, пред които бе изправен, летателните възможности на специално оборудвания „Боинг 747“ изведнъж му се сториха много интересни.

— Да — каза Траск. — Буш нареди да се направи този самолет веднага след единайсети септември.

— Хванахме ги! — проговори Сирад. Тя стоеше сама пред компютърния терминал.

Мичъл погледна през рамото й.

— Писмено или гласово съобщение? — попита я той.

— Нито едното, нито другото — Сирад посочи към бъркотия от числа, букви и символи. — Това е кодова утвърдителна парола от Рейвън Рок за изстрелване на ракети. Дори Комуникационната агенция на Белия дом да поддържа всички гласови и текстови съобщения, НАС трябва да провери всеки опит за използване на футболната топка .

— Обясни по-точно.

Сирад започна да трака по клавиатурата. Беше си направила добре домашното.

— Като една от мерките за сигурност, НАС подменя ежедневно кодовете за изстрелване. Тези промени се предават чрез подсигурен канал, наречен „Диснет 3“ до Белия Дом, Пентагона, Стратегическото военновъздушното командване и накрая до летящия комуникационен център на флота — ТАКАМО.

— Това, което гледаш, техният сайт ли е?

— Не е сайтът им, а информационният им поток — отвърна му Сирад. — Прилепихме се направо към канала за пренасяне на информация на Националното командване, в случая — към самолета на президента „Еър Форс Уан“ и Пентагона.

— И разбираме веднага, ако се подадат заповеди за стрелба — довърши Мичъл.

— Нещо повече — каза Сирад, — имаме възможност и да ги прихващаме. Информационният канал на НАС изисква автоматично потвърждаващ отговор за „предпазване от грешка“. Системата е програмирана така, че да иска повторение на командата, както когато изтривате нещо на персоналния си компютър. И ние имаме възможност да блокираме този потвърждаващ отговор, докато преминава по канала.

— И имаме достъп до „Еър Форс Уан“? — попита той.

— Както и до Пентагона — кимна Сирад. — Те не могат да открият разлика между казаното от нас и някой от техните електронни източници.

— Отлично — каза Мичъл с необичаен за него израз на одобрение. — Имам спешно съобщение от ФБР до президента. Приготви се да го предадеш.

Елис лежеше в укритието си между дърветата, знаейки, че неговата роля във финалната игра ще започне само след няколко минути.

„Дишай дълбоко — напомняше си той. — Адреналинът е бедствие за стрелеца“.

Ръцете му започнаха да треперят, когато от северозапад се появиха трите хеликоптера на морската пехота. Беше заел позицията преди повече от два часа, но не от студа трепереше сега.

— Амуниция, магазин, затвор, камера, предпазител, спусък, мерник — започна тихичко да си повтаря той. И най-малката подробност можеше да го провали, а втори шанс нямаше да има.