Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Така се разбрахме — отговори Хавлок и погледна през прозореца към двата абсолютно еднакви хеликоптера на морската пехота, кръжащи около тях. Той знаеше, че това са примамки, замислени да отклонят опитите за сваляне на тяхната бавно движеща се и лесно откриваема „ВИП мишена“. Да се открие в кой от трите хеликоптера лети политик№1 на Америка не му се стори особено трудно.

— Дейвид — заговори Чейз, — мисля, че трябва да си поговорим за твоето решение. — В хеликоптера беше доста шумно и едва ли бе възможно да ги подслушват. — Все още нямаме сигурна информация, че саудитците стоят зад атаките. Трябва да разгледаме още няколко възможни варианта, преди да стигнем до ядрените оръжия.

Това беше неубедителен аргумент и тя го знаеше, но сметна за нужно да опита още веднъж.

— Тази държава е в състояние на война — отвърна Венабъл — и аз съм полагал клетва, като главнокомандващ, да я предпазвам от всякакви врагове — чужди или вътрешни. — Той впери поглед в черното куфарче, представяйки си какво ли ще почувства, когато заповяда да го отворят. — Смятам, че единственият начин да спрем по-нататъшните кръвопролития е да изпратим ясно послание.

— Послание до кого? — попита тя. — До арабския свят, който вече си мисли, че сме заплаха за неговото съществуване? Това само ще усили негодуванието на развиващите се страни. Саудитска Арабия беше наш съюзник, някога ние…

— Мисля, че преди да продължиш, е хубаво да чуеш това — прекъсна я Хавлок и затвори мобилния си телефон. — Службите са засекли висока радиоактивност в Белия дом, Капитолия, и в няколко други здания в центъра на града. ДВС мисли, че е заразено общественото водоснабдяване.

— Боже мой — промърмори Венабъл, — изотопите от Луисвил.

— Заразяване на затворена система — поклати глава Хавлок. — Най-лошите ни страхове.

Всички в хеликоптера знаеха последиците. Всяка капка вода, от Овалния кабинет и чешмите на ФБР до душовете в Сената, беше отровена. Терористите бяха превърнали столицата в град — призрак.

— След колко време ще можем да се прехвърлим в онзи самолет? — попита президентът. Кръвта нахлуваше в лицето му.

— След дванайсет минути сме там. Пилотите са на предстартова позиция, самолетът е със запалени двигатели — каза Хавлок.

— Искам връзка с Великобритания, Русия, Китай и НАТО в мига, когато колесникът се отдели от земята — заповяда Венабъл. — Ще ударим веднага щом „Интрепид“ заеме позиция.

— Не мърдай, задник такъв!

Джеръми чу да се отваря врата на горния етаж и из къщата се понесе забързаният тропот на тежки обувки. В началото си помисли, че това са други членове от Клетка шест на Елис, но влезлите бяха твърде много, за да са те.

— Полиция! — извика друг глас и лъч на фенерче освети помещението. Екип от облечени в черно командоси се спусна по стълбите.

Джеръми пусна пистолета си и вдигна ръце над главата си, знаейки методите им. Щяха да насочат вниманието си към пистолета, приемайки, че всеки с оръжие представлява заплаха.

— ФБР! — извика Джеръми. — Аз съм от ФБР!

Това като че ли забави крачките на първите двама, но не за дълго. Петчленният екип се движеше мълниеносно и веднага се зае с безопасността на Каролайн и децата, поваляйки Джеръми на пода и връзвайки китките му зад гърба.

— По дяволите — каза единият от мъжете. Сигурно гледката беше зловеща. Кръвта на Кейлъб беше образувала голяма локва, а парченца мозък и черепни кости от мъжа с пистолета се бяха размазали по стената. Каролайн лежеше почти гола в неестествена поза, а Патрик и Кристофър се бяха притиснали в нея, скимтяха и подсмърчаха.

— Знам какво си мислите, но грешите — опита се да възрази Джеръми. — Аз съм агент от ФБР под прикритие, а това е моето семейство.

— Затваряй шибаната си уста — кресна единият от мъжете. — Знаем, че ти шофираше камиона.

Друг от екипа претърси Джеръми за оръжие и извади портфейла му от джоба на панталона.

— Тук пише, че името му е Уокър — извика полицаят, четейки фалшивите документи на Джеръми.

— Това е личната карта за прикритието ми! — опита се да обясни Джеръми. Един от мъжете натисна с коляно тила му и изви китките му нагоре. Болеше толкова силно, че той почти забрави за крака си.

— Спести си думите, задник — каза мъжът, който го беше завързал. — Жена ми беше на Капитолийския хълм, когато избухна шибаната ти бомба.

Патрик започна да плаче и един от полицаите се опита да го успокои.

— Всичко е наред, миличък — каза полицаят. — Ще ви изведем от тук.