Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Дълги пластмасови тръбички свързваха иглата в лявата ръка на Джези с няколко интравенозни дозатора. В първия дозатор, който вече беше отворен, имаше безвреден физиологичен разтвор.

При знак от директора на затвора към него щеше да се добави и натриев тиопентал. Това е барбитурат, използван като анестетик за приспиване на пациентите. После се добавяше голяма доза павулон. Смъртта настъпва след около десет минути. За да се ускори процесът, се прибавя същото количество калиев хлорид. Той отпуска мускулите на сърцето и спира неговата дейност. Предизвиква смърт за десет секунди.

Джези откри лицето ми на прозореца за „приятели“. Леко ми махна с върха на пръстите си и дори опита да се усмихне. Беше си сресала косата, която сега бе късо подстригана, но беше все така красива. Сетих се за Мария и това, че не успяхме да си кажем сбогом, преди да умре. Помислих си, че сбогуването всъщност се оказва по-лошо. Ужасно ми се искаше да се махна от затвора, но останах. Бях обещал на Джези. Винаги изпълнявам обещанията си.

Всъщност нямаше нищо особено за гледане. Най-накрая Джези затвори очи. Попитах се дали смъртоносните лекарства вече са й дадени, но нямаше как да разбера.

Пое си дълбоко въздух и после видях как езикът й потъва в устата. Ето каква е модерната екзекуция на човешко същество. Това бе краят на живота на Джези Фланаган.

Напуснах затвора и забързах към колата си. Казах си, че съм психолог и детектив. Щях да го превъзмогна. Можех всичко да превъзмогна. Бях по-корав от всеки друг. Винаги съм бил.

Ръцете ми бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото. В дясната си ръка стисках толкова силно сребърното гребенче, което някога Джези ми беше дала, че чак ме заболя.

Когато стигнах до колата си видях, че под лявата чистачка е пъхнат обикновен бял плик. Пъхнах го в джоба си и не го отворих, докато не потеглих за Вашингтон. Мислех, че знам какво има вътре и излязох прав. „То“ ми бе изпратило съобщение. Лично до мен. В лицето ми.

Алекс,

Тя хълцаше ли, хленчеше ли и молеше ли се за прошка, преди да я умъртвят? Ти пророни ли сълза?

Много здраве на семейството ти. Искам да ме помнят.

Продължаваше да играе ужасяващите си игри на ума. Никога нямаше да престане. Бях го казал на всеки, проявил готовност да ме изслуша. Публикувах в специализирани списания неговия диагностичен профил. Гари Сонеджи/Мърфи беше напълно отговорен за действията си. Исках да бъде съден за убийствата, които бе извършил в Югоизточния квартал. Семействата на чернокожите му жертви също трябваше да получат правосъдие и възмездие. Ако някой заслужаваше да бъде екзекутиран днес, това бе Сонеджи/Мърфи.

Бележката показваше, че е намерил начин да замотае главата на някой от пазачите. Вече имаше свой човек в „Лортън“. Имаше си поредния план. Поредният десет или двайсетгодишен план. Още фантазии и игри на ума.

Докато пътувах за Вашингтон, се питах кой е по-умелият манипулатор. Гари или Джези? Знаех, че и двамата са психопати. Тази страна ги произвежда в далеч по-големи количества от всяко друго кътче на планетата. Има ги във всички форми и размери, всички раси и вероизповедания, от двата пола. Това е най-ужасяващото от всичко.

След като се прибрах вкъщи тази сутрин, посвирих малко от „Рапсодия в синьо“ на верандата. Свирих и песента на Бони Рейт „Нека им дадем нещо, за което да говорят“. Джанел и Деймън стояха зад мен и слушаха любимия си изпълнител. След Рей Чарлс, разбира се. Седнаха до мен на пианото. Тримата бяхме щастливи да послушаме музика и за известно време да усетим как се докосваме един до друг.

По-късно се отправих към църквата „Сейнт Антъни“ да помогна в раздаването на обяда и в другите неща. Господин „Фъстъчено масло“ продължава да живее.

Чарлс Линдбърг (1902–1974) — американски пилот, извършил през 1927 първия полет без междинно кацане през Атлантическия океан от Лонг Айланд, щата Ню Йорк, до парижкото летище Льо Бурже. На 1 март 1932 година от извънградската къща на семейство Линдбърг изчезва техният син на година и осем месеца. До леглото му е оставена бележка с искане за 60 000 долара откуп. Линдбърг плаща откупа, но на 12 май същата година е открит полуразложеният труп на детето. За престъплението е арестуван, осъден и екзекутиран немският емигрант Бруно Хауптман, тъй като у него е намерена част от парите от откупа. Трагедията Линдбърг, описвана често като „престъплението на века“, остава неразгадана, тъй като има данни, че Хауптман не е убиецът и е бил осъден, за да се успокои общественото мнение. — Б.ред.