Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

— Намушкан съм на две места с ловджийски нож, но не съм чак толкоз зле като онзи път, когато ни надупчиха в Гарфийлд.

— Ами! Сто на сто си по-зле, отколкото си признаваш. Искам да легнеш тук на тревата. Легни, Алекс.

Кимнах и се отдалечих от Сампсън. Трябваше да приключа с това. По някакъв начин трябваше да приключа.

Персоналът от линейките също се опита да ме накара да легна на тревата. На нашата мъничка зелена площ пред къщата. Или да ме качат на носилка.

Аз обаче бях намислил нещо друго. Предната врата бе широко отворена. Той я бе оставил широко отворена. Защо?

— Ей сега идвам — казах на лекарите и ги подминах. — Пазете ми носилката.

Те се разкрещяха подир мен, но аз продължих.

Мълчаливо и целенасочено прекосих дневната и влязох в кухнята. Отворих вратата на мазето, която е долепена до задния вход, и забързах надолу по стълбите.

В мазето не забелязах нищо, никакво движение. Всичко си бе на мястото. Мазето бе последното ми сносно хрумване.

Насочих се към коша до огнището на парното, в който Нана събира мръсното пране. Намираше се в най-отдалечения и тъмен ъгъл на мазето. Но и там го нямаше.

Сампсън се спусна тичешком по стълбите.

— Няма го тук! Някой го е видял в центъра на града. Около площад „Дюпон“.

— Иска да изиграе поредната си голяма роля — измърморих аз. — Кучи син!

Син на Линдбърг.

Сампсън не се опита да ми попречи да тръгна с него. Позна по очите ми, че няма смисъл. Двамата забързахме към неговата кола. Реших, че съм добре. Иначе щях да падна.

Един от младите квартални нехранимайковци погледна вкоравената от кръвта ми риза и рече:

— Да не би да умираш, Крос? Би било чудесно.

Какво надгробно слово.

След десет минути бяхме на площад „Дюпон“. Полицейските коли бяха паркирани навсякъде и зловещите им червени и сини светлини блестяха в първите проблясъци на деня.

За повечето от тези момчета смяната бе свършила. Но никой не искаше да остави един луд да се разхожда на свобода в центъра на Вашингтон.

Още едно голямо представление.

Искам да бъда някой.

Следващият един час не се случи нищо, само дето се съмна. На площада започнаха да се появяват хора. Уличното движение се засили със събуждането на деловия Вашингтон.

Ранобудниците бяха любопитни и не спираха да задават въпроси на полицаите. Никой не им даваше обяснения, само ги подканвахме: „Моля, движете се. Моля, продължавайте. Няма нищо за гледане.“ Слава Богу.

Един от лекарите на „Бърза помощ“ се погрижи за раните ми. Бях изгубил доста кръв. Той, разбира се, настоя веднага да отида в болница. Това можеше да почака. Още едно голямо представление. Площад „Дюпон“? Центърът на Вашингтон? Гари Сонеджи/Мърфи умираше да гастролира в столицата.

Казах на лекаря да ме остави на мира и му изпросих няколко перкодана. На първо време щяха да ми свършат работа.

Сампсън стоеше до мен и пушеше.

— Просто ще паднеш. Ще колабираш. Като африкански слон, получил внезапен сърдечен удар.

Наслаждавах се на въздействието на лекарството.

— Не е сърдечен удар — рекох. — Африканския слон са го резнали тук-там. Освен това не е слон, а африканска антилопа. Грациозно, красиво и силно животно.

Тръгнах към колата му.

— Да не ти е хрумнало нещо? — провикна се той след мен. — Алекс?

— Да. Хайде да се повозим. Няма смисъл да стоим тук. Няма да започне да стреля в най-голямото сутрешно движение.

— Сигурен ли си?

— Да.

Обикаляхме центъра на Вашингтон почти до осем часа. Започнахме да губим надежда. В колата ми се доспа.

Голямата африканска антилопа наистина щеше да се капичне. Вадички пот се стичаха покрай веждите ми надолу към носа. Опитвах се да мисля като Гари Сонеджи/Мърфи. Дали беше в центъра? Или вече е напуснал Вашингтон?

В седем и петдесет и осем ни се обадиха по радиото в колата.

— Заподозреният е забелязан на авеню „Пенсилвания“ до парка „Лафайет“. Носи автоматично оръжие. Наближава Белия дом. Всички коли да се насочат натам!

Още едно голямо представление. Най-сетне поне малко започнах да се досещам за ходовете му. Забелязали са го на две преки от номер 1600 на авеню „Пенсилвания“ 46 46 Авеню „Пенсилвания“ №1600 е пощенският адрес на Белия дом. — Б.ред. . На две преки от Белия дом.

Искам да бъда някой.

Бяха го притиснали между едно ателие за поправка на обувки и сграда с адвокатски кантори, облицована с кафяви камъни. За прикритие използваше един паркиран джип „Чероки“.