Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

— Кучи син!

— За спомен от мен — присмях му се аз. — Чия е тази кръв? На Сонеджи или на Мърфи?

Изкрещя нещо, което не разбрах. После отново замахна към мен.

Ножиците улучиха някъде отстрани във врата. Той отскочи назад толкова рязко, че ги изтръгна от ръката ми.

— Хайде, копеле! — изревах аз.

Изведнъж той залитна и хукна с несигурна стъпка през вратата на спалнята. Не посегна на Нана. Може би бе твърде лошо ранен, за да може да нанася удари.

Държеше лицето си с две ръце. Гласът му се издигна в ужасяващ вик, докато напускаше стаята. Възможно ли бе отново да е изпаднал в състояние на „Бягство“? Дали не се е загубил в някоя от фантазиите си?

Бях се изправил на едно коляно и не ми се мърдаше. Главата ми кънтеше. Успях да стана. Наоколо бе изплескано с кръв. По ризата ми, по шортите ми, по голите ми крака. Моята кръв, неговата кръв. Притокът на адреналин ми даваше сили да продължа. Навлякох някакви дрехи и хукнах да гоня Сонеджи. Този път нямаше да избяга. Нямаше да му позволя.

Изтичах до моя „кабинет“ и грабнах револвера си. Знаех, че той има план, в случай че се наложи да бяга. Сигурно е премислил стотици пъти всяка стъпка. Живееше с фантазиите си, а не в нашия свят.

Реших, че вероятно ще напусне къщата. Ще избяга, за да подеме отново борбата си. Не започвах ли да мисля като него? Май да. Плашеща мисъл.

Входната врата бе широко отворена. Бях се насочил правилно. Засега. По целия килим имаше кръв. Дали нарочно не ми беше оставил следа?

Къде би отишъл Гари Сонеджи/Мърфи, ако планът му се провали в къщата ми? Сто на сто имаше резервен план. Кое беше най-логичното място? Напълно неочакван ход? Трудно ми бе да мисля, когато от лявото ми рамо и от хълбока ми шуртеше кръв.

Излязох навън в мрака и хапещия студ на ранната утрин. Улицата ни беше тиха — за нея. Все пак беше четири часът през нощта. На ум ми дойде само едно място, където може да отиде.

Дали е помислил, че ще се опитам да го проследя? Дали вече ме очакваше? Отново ли Сонеджи/Мърфи бе две крачки пред мен? Досега винаги ме беше изпреварвал. Този път обаче аз трябваше да го изпреваря — поне този единствен път.

Метрото минаваше на една пряка от нашата къща на Пета улица. Тунелът още се строеше, но децата от квартала го ползваха, за да изминат четирите преки до Капитолийския хълм… под земята.

Заподтичвах, накуцвайки, към входа на спирката. Болеше ме, но не обръщах внимание. Беше нахлул в дома ми. Беше посегнал на децата ми.

Слязох по стълбите в тунела. Извадих пистолета от кобура под мишницата, който бях нахлузил върху ризата.

Всяка стъпка беше прободна рана в хълбока ми. Мъчително се запридвижвах по тунела, леко приведен, готов за стрелба.

Нищо чудно да ме наблюдава. Дали очакваше да се появя тук? Продължих напред. Можеше да е капан. Тук имаше колкото си иска места за криене.

Извървях тунела до края. Никъде не видях следи от кръв. Сонеджи/Мърфи не беше в метрото. Бе избягал по друг път. Отново се бе измъкнал.

Адреналинът ми започна да спада и аз се почувствах слаб, замаян и дезориентиран. Изкачих се по каменните стълби навън.

Нощните жители на града влизаха и излизаха от магазинчето за вестници и денонощия ресторант. Сигурно съм представлявал жалка картинка. Целият бях изплескан с кръв. Никой не се спря обаче. Никой. Бяха се нагледали на кръв в нашата столица.

Приближих се до един шофьор на камион, който разтоварваше връзки с „Уошингтън Поуст“. Обясних му, че съм полицай. От загубата на кръв започна да ми се вие свят.

— Нищо лошо не съм направил — каза той.

— Нали не си стрелял по мен, глупако?

— Не, сър. Да не сте полудели? Наистина ли сте ченге?

Принудих го да ме закара до вкъщи с камиона. През целия път от шест преки, мъжът се кълнеше, че ще съди градската управа.

— Дай под съд кмета Мънроу — посъветвах го аз. — Осъди тоя задник.

— Ти наистина ли си ченге? — попита ме той отново. — Не си ченге.

— Ченге съм.

Пред къщи вече се бяха струпали полицейски коли и линейки. Тази сцена беше за мен постоянно повтарящ се кошмар. Тази именно сцена. Но никога досега полиция и линейки не бяха идвали вкъщи.

Сампсън вече беше тук. Върху старо разръфано горнище от анцуг на баскетболния отбор „Балтимор Ориоулс“ беше навлякъл черно кожено яке. Бейзболната му шапка рекламираше турне на „Дуду Гурус“.

Загледа се в мен като че ли не бях с всичкия си. Зад него мигаха червените и сините светлини на линейките.

— Какво става? Не изглеждаш добре. Наред ли си, човече?