Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Имаше и друго усложнение. Беше взел заложници. Хванал две деца, които отивали на училище рано сутринта. На единайсет или дванайсет години. Гари е бил на тази възраст, когато мащехата му е започнала да го заключва. Бяха момче и момиче. Сенките на Маги Роуз и Майкъл Голдбърг отпреди близо две години.

— Аз съм детектив Крос — представих се на полицаите и пресякох полицейските заграждения, затворили авеню „Пенсилвания“.

Надолу по улицата се виждаше ясно Белият дом. Дали президентът ни гледа по телевизията? На мястото вече се бе появила една кола на Си Ен Ен.

Над главите ни забръмчаха хеликоптери с репортери. Въздушното пространство около Белия дом беше забранена зона, така че те не можеха да се приближат повече. Някой спомена, че кметът Мънроу се е запътил насам. Но Гари беше замислил нещо много по-голямо. Беше поискал среща с президента. Иначе щял да убие двете деца.

Движението по авеню „Пенсилвания“ и околните улици бе задръстено, докъдето стигаше погледът ми. Много шофьори и пътници зарязваха колите насред улицата. Но повечето останаха по местата си да наблюдават зрелището. Милиони го следяха по телевизията.

— Да не би да е решил да се кандидатира за президент? — попита Сампсън.

— Знам поне няколко щата, които ще подкрепят кандидатурата му — ухилих се аз.

Разговарях зад огражденията с шефа на специалния отряд за борба с тероризма. Казах му, че според мен Гари Сонеджи/Мърфи е готов да се самозапали. Той предложи да драсне клечката кибрит.

На сцената се появи парламентьорът. Но каза, че с готовност щял да преотстъпи тази чест на мен. Най-сетне ми се предоставяше възможността да преговарям със Сонеджи/Мърфи.

— Ще се нахвърлим отгоре му при първа възможност — сграбчи ме Сампсън за ръката. — Затова не поемай рискове, Алекс.

— Кажи му го на него — отвърнах аз. — Но ако ти се удаде случай, гръмни го. Утрепи копелето.

На няколко пъти бърсах с ръкав лицето си. Потях се обилно. Чувствах се замаян и ми се повдигаше. Натиснах копчето и включих електрическия мегафон.

Силата бе в ръцете ми. И аз исках да бъда някой. Вярно ли беше? Така ли излезе в крайна сметка?

— Говори Алекс Крос — провикнах се аз.

Няколко умника от тълпата нададоха радостни дюдюкания, но общо взето центърът на града притихна.

Изведнъж от отсрещната страна на улицата започна бясна стрелба. Оглушителен шум. Прозорците на колите по авеню „Пенсилвания“ се изпотрошиха. За няколко секунди той успя да причини впечатляващи щети. Не забелязах някой да е ранен. Двете деца също. Ще ти го върна, Гари.

После през улицата се чу глас. Беше на Гари.

Обръщаше се към мен. Сякаш бяхме само двамата. Това ли искаше? Неговият звезден миг в центъра на столицата. Доживя да го предават на живо по националната телевизия.

— Покажи се, доктор Крос. Излез напред, Алекс. Покажи красивото си лице на всички.

— И защо? — попитах аз по мегафона.

— И през ум да не ти е минало — изсъска Сампсън зад мен. — Една крачка и аз лично ще те застрелям.

Отсреща отново избухна стрелба. Този път продължи по-дълго от предишния. Вашингтон започваше да прилича на центъра на Бейрут. Отвсякъде щракаха фотоапарати и бръмчаха камери.

Изведнъж се изправих и се показах зад една полицейска кола. Не бях много далеч, точно колкото да ме уцели. Откъм тълпата няколко задника се развикаха окуражително.

— Телевизията е тук, Гари — извиках аз. — В момента ни снимат. Снимат мен как стоя тук. Аз ще се стана голямата звезда. Трудно започнах, но затова пък какъв край!

Сонеджи/Мърфи избухна в смях. Доста дълго се смя. Превъзбуден ли беше? Или потиснат?

— Най-после ме разбра, значи? — извика той. — Така ли смяташ? Сега знаеш ли кой съм? Знаеш ли какво искам?

— Съмнявам се. Знам, че си ранен и си мислиш, че умираш. В противен случай… — Аз замълчах, за да прозвучи възможно най-драматично. — В противен случай не би допуснал да те хванем повторно .

Точно отсреща на авеню „Пенсилвания“ Сонеджи/Мърфи се изправи зад яркочервения джип. Двете деца лежаха на тротоара зад него. Не изглеждаха наранени.

Гари ми се поклони театрално. Изглеждаше като най-обикновено американско момче. Също както в съда.

Тръгнах към него. Все по-близо и по-близо.

— Добре го каза — провикна се той. — Само че звездата съм аз!

И рязко насочи автомата си към мен.

Зад гърба ми изтрещя изстрел.

Гари Сонеджи/Мърфи отхвръкна назад към ателието за поправка на обувки. Падна на тротоара и се претърколи. Двамата малки заложници започнаха да пищят. После скочиха на крака и хукнаха да бягат.