Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Алекс? — чух вика на Бри, излязла зад мен. — Добре ли си?

— Аз съм добре — извиках й. — Номерът е вашингтонски, DCY 182.

— Запомних го — потвърди тя.

Онзи с обръснатата глава разпери длани пред мен.

— Сериозно ти казвам, човече, успокой малко топката. Знаем, че си ченге.

— Ще ви оставя на мира само ако ми кажете какво правите пред дома ми.

— Не сме дошли да причиняваме неприятности, разбра ли? Дори не съм въоръжен. — Разтвори ризата си, за да ми покаже. — Един ни нае, за да те следим. Това е всичко.

— Мен ли? — Надигнах бухалката малко по-високо. — Или мен и цялото ми семейство?

— Само теб. Само теб . — Но още не бях убеден дали ми казва истината, или само това, което исках да чуя.

— За кого работите? — попитах.

— Не знаем. Сериозно ти говоря. Платиха ни в брой. Всичкото, което зная, е как изглеждаш и къде си бил днес.

Това никак не ме успокои. Заобиколих колата и строших другия стоп.

— И къде съм бил?

— Работиш върху един случай с убийство за вашингтонската полиция. Нещо свързано с някакъв затвор в Александрия. И мамка му, стига си трошил колата!

Нещо изведнъж ми светна за това разследване. Наистина се стреснах, не мога да го отрека. Хората, които преследвах, започнаха да преследват мен.

— Разбери бе, човек, трябва да си по-внимателен — посъветва ме вторият наемник.

Пристъпих една крачка към него.

— И защо?

— Защото не ние сме тези, за които трябва да се тревожиш. Не зная кои са те, нито какво е това, което искат да ти попречат да направиш, обаче имат влияние. Само това ще ти кажа. Повярвай ми.

— Благодаря за предупреждението. — Посочих им улицата. — Тук вече свършихте. Ако ви пипна пак в този квартал, ще ви арестувам, а тази кола ще я вдигнат с паяк, ясно ли е?

— Ще ни арестуваш ли? — Сега той се ядоса, докато първият, когото заговорих, запази самообладание. — И за какво ще ни арестуваш?

— Аз съм ченге, забрави ли? Все ще измисля нещо.

— Ами колата ми, човече? Това ми изглежда като щети за пет стотачки!

— Запиши го по сметката на клиентите ви — казах му. — Повярвай ми, могат да си го позволят.

На следващата сутрин отново ме повикаха в кабинета на Рамон Дейвис. Дори бе изпратил един от помощниците си да ме чака пред вратата на кабинета ми. Заварих го там, като пристигнах на работа.

— Какво иска? — попитах полицая. Нищо хубаво не се въртеше в главата ми, само най-лоши предположения. Като например още трупове.

— Не зная, сър. Само иска да се срещне с вас. Това е всичко, което ми бе казано.

Чувал съм, че Уди Алън оставял актьорите сами, когато се справяли добре, и се намесвал само когато възниквал проблем. Дейвис се придържаше към същия стил. Мразех тези разходки до кабинета му.

Когато влязох там, той ме чакаше заедно с някакъв мъж. Познах лицето му от Белия дом, но не знаех името, докато Дейвис не ни представи.

— Алекс Крос, това е специален агент Дан Корморан, от спецслужбите. Би искал да поговори с теб.

Корморан придружаваше президента в офиса на началника на кабинета онзи ден, когато посетих Гейбриъл Рийс. Предположих, че е тук по нейна заповед.

— Май сме се срещали — казах и му стиснах ръката. — Предполагам, че нямате нищо общо с двамата наемници, които снощи висяха пред дома ми?

— Не зная за какво говорите — отвърна ми той.

— Представям си.

— Алекс — прекъсна ме Рамон с повишен тон, като ми махна с ръка. — Кротувай и да се заемем по същество.

Двамата с Корморан седнахме пред бюрото на Рамон.

— Няма да изяснявам как се стигна дотук — продължи Дейвис и намекът му беше съвършено ясен. Щяхме да го обсъдим по-късно, насаме. — Но ще ти кажа какво ще стане оттук нататък. Алекс, ще запознаеш агент Корморан с материалите, свързани със случая, от които се нуждае. Като свършите с това, ще се върнеш при мен, за да получиш ново назначение. Имаме четворно убийство в Кливлънд парк, точно като тези, които разследваш. Голям случай, сериозно престъпление.

Чух думите, но мислите ми блуждаеха другаде. Ако трябваше да гадая, бих казал, че Рамон се срамува, задето спецслужбите се намесват в работата му, при това вероятно по заповед от най-високото място. Никога досега не бе разговарял с мен така, но реших да си държа езика зад зъбите, докато ми се удаде шанс да разбера какво иска Корморан.

Срещата приключи много скоро след това и двамата с Корморан се запътихме към кабинета ми.

— Откога сте в охраната на президента? — попитах го. — Там е само за избрани.