Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Стига, Сам.

— Защото, ако искаш, мога да те уредя с покана. Кльопачката ще е страхотна. Харесваш ли Нора Джоунс? Тя ще пее на тържеството. Както и Мери Блайдж. — Знаеше, че ми прави услуга, и нямаше да пропусне да ме подразни малко. — Добре, ето какво — заговори той с по-сериозен тон. — Запознат ли си с блога „Джена знае“? Онзи ден ми позвъни самата Джена. Ти сам можеш да прецениш източника на нещо подобно, но е достатъчно да ти кажа, че се е докопала до нещо много откачено и мръсно… Точно сега няма как да се впусна в подробности. Можеш пък през следващите два дни да поискаш да ме почерпиш с още едно питие. — Пресуши чашата си. — Освен ако сам не пожелаеш да ми признаеш върху какво, по дяволите, работиш сега.

— Без коментар. Или поне все още не — казах му, но в същото време си помислих: Мисията изпълнена. Каквото и да се случи още, нещата бяха задвижени, със или без мен. — Обаче има още нещо — додадох. — Малко е необичайно.

— Любимите ми теми — отвърна той и завъртя пръст във въздуха, за да поръча на келнерката още по едно.

— Да си остане между нас. Ако нещо се случи с мен през следващите няколко дни или седмици, искам да се заинтересуваш от това.

Сам застина и се втренчи в мен.

— Мили боже, Алекс…

— Зная, че е странно да го кажа. Май не е малко, а много странно.

— Няма ли… Цялата полиция не те ли пази?

— Зависи как го разбираш — подметнах многозначително, когато следващата поръчка бе доставена на масата. — Да кажем, че ми трябва допълнителна подкрепа.

Преди две седмици, не, по дяволите, още през миналата седмица Тони Никълсън, като ожаднееше, си отваряше бутилки шампанско за по петстотин долара едната. А ето сега докъде се беше докарал — стоеше присвит под дъжда на някаква мръсна автобусна спирка на магистрала I-95, като окаян несретник от Третия свят, побягнал от родината си.

Мара чакаше вътре, като гледаше навън през остъкления прозорец на крайпътния ресторант. Щом той се озърна назад, тя докосна китката си и сви рамене, сякаш му напомняше, че е забравил, че трябваше да бъдат някъде другаде.

Знаеше го той, знаеше го.

Алтернативата на това въобще не можеше да се каже, че бе някаква алтернатива — да гние в затворническата килия в центъра за заподозрени в Александрия. Сега поне му бяха обещали нови паспорти, билети за самолета и достатъчно пари в брой, за да се измъкне най-после от тази проклета страна.

Но лицето за контакти закъсняваше и Никълсън с всяка изтекла минута все повече се поддаваше на страха. На всичкото отгоре състоянието на раненото му коляно се влошаваше все повече заради дъжда и студа и пулсираше болезнено от дългото висене на спирката.

Най-после, след около още пет минути, настъпи раздвижване в полезрението му.

Някакъв камион освети с фарове паркинга до ресторанта. Никълсън погледна към камиона и шофьорът го забеляза.

Отново помръдна — този път по-бързо.

Сърцето на Никълсън се качи в гърлото му. Тук нещо не беше наред. Предполагаше се, че ще ги вземат с кола, а не с камион, уговорено бе точно тук да бъде мястото на срещата, където хората можеха да ги виждат. Където нищо странно не можеше да се случи.

Твърде късно. Като се озърна отново назад към ресторанта, Мара я нямаше там. Едно малко момче стоеше на нейното място, свило ръце на фуния около лицето си, загледано в него, сякаш той разиграваше римейк на филма „Селото на прокълнатите“.

Пулсът му рязко се ускори. Никълсън махна на шофьора, че скоро ще се върне, и закрачи към вратата с надеждата, че ще може да върви нормално въпреки болното си коляно.

Вътре ресторантът беше опустял, както и щандът за вестници. Мара никъде не се виждаше.

Бързата проверка на безлюдната дамска тоалетна му потвърди това, за което вече се досещаше. Тези неща започнаха да се превръщат в нещо като спортно занимание. Продължи към задната врата, като за кратко спираше да се огледа, а после пак продължаваше.

Площадката отзад беше притихнала, изглежда, нямаше никого. Беше паркирал взетата под наем кола на около петдесетина метра от тук, което точно сега му се стори прекалено голямо разстояние, за да го извърви. Като се озърна назад, видя някой да излиза през същата врата, която той току-що бе използвал — може би шофьорът на камиона, но може би не бе той; трудно бе да се каже сред тази мъгла и дъжд.

Пристъпвайки мъчително, той се опита да побегне, но скоро чу нечии по-забързани стъпки зад себе си, отколкото неговото шляпане по мокрия паваж.