Джеймс Паттерсон - Високи залози

Хана Уилис беше студентка по право втора година във Вирджиния и бъдещето й изглеждаше бляскаво и обещаващо — разбира се, с изключение на това, че щеше да умре в тази мрачна, унила, потискаща гора.

Върви, Хана , повтаряше си тя. Просто върви. Не мисли. Хленченето и плачът няма да ти помогнат. Само бягането ще те спаси.

Момичето се препъна и политна напред. Дланите й напипаха ствола на някакво дърво, за което опита да се хване. Облегна върху него тялото си, тръпнещо от болка, и изчака да посъбере сили, за да си поеме дъх. И да направи следващите си няколко крачки.

Не спирай да вървиш, иначе ще умреш в тази гора. Толкова е просто.

Куршумът, заседнал някъде ниско в гърба й, превръщаше всяко движение, всяко вдишване в агония, по-болезнена, отколкото Хана мислеше, че е възможно. Единствено страхът от втори куршум или от нещо още по-лошо я държеше на крака и й даваше сили да продължава.

Господи, тук гората е почти непрогледна, черна като катран. Лунният сърп висеше над балдахина от клони, тъй гъсто сплетени, че лъчите му не достигаха до земята. Дърветата хвърляха плътни сенки. Сред гъсталака не се виждаха тръните и бодливите къпини; те непрекъснато разраняваха до кръв краката й, докато се опитваше да продължава напред. Оскъдното й облекло — само едно скъпо боди от черна дантела — отдавна висеше от раменете й като дрипа.

Но сега това нямаше никакво значение и бе престанало да я вълнува. Единствената ясна мисъл, способна да преодолее болката и паниката, бе: върви, момиче. Останалото бе само някакъв безмълвен, хаотичен кошмар, който продължаваше вече цял час или повече…

Накрая, съвсем внезапно, балдахинът от сплетените над главата й клони се разтвори.

— Какво, по дяволите…

Мръсната трева и пръст под краката й отстъпиха пред чакъла, който ненадейно се появи пред нея. Хана рухна на колене.

Оскъдната лунна светлина й помогна да различи едва забележимата двойна осева линия, очертаваща завоя на някакво провинциално шосе. Стори й се като истинско чудо. Но макар и смътно, тя се досещаше, че още не се е измъкнала от опасността.

Щом в далечината се чу буботене на двигател, Хана се опря на длани и опита да се надигне. Насъбра сила, за която не подозираше, че още притежава, за да се изправи отново и да пристъпи до средата на шосето. Светът около нея се замъгли заради бликналите й сълзи и потта, стичаща се по челото й.

Моля те, Господи, не позволявай да са те. Не може да са онези две копелета.

Не можеш да си чак толкова жесток, нали?

Един червен пикап изникна на завоя и бързо се устреми към нея. Прекалено бързо! Внезапно очите й се заслепиха, както преди това в гората, но този път от ярките фарове на пикапа.

— Спри! Моля те, спри! Моляяяя те! — разкрещя се момичето. — Спри, кучи сине!

В последната секунда гумите изскърцаха по лявото платно на шосето. Автомобилът поднесе и се закова намясто, на броени метри от нея. Съвсем малко оставаше да я блъсне и премаже. Хана усети как я лъхна топлината на мощния му двигател, излъчвана от широкия радиатор.

— Хей, сладурче, готина дрешка си имаш! Ала трябваше само да вдигнеш палец.

Гласът бе непознат… А това беше добър, наистина добър знак. От шофьорската кабина я блъсна силно надуто кънтри — на групата Чарли Даниълс . Момичето смътно я разпозна, миг преди да рухне в несвяст на шосето.

Шофьорът моментално изскочи от кабината и се хвърли към нея, тъкмо когато тя отново се свести.

— О, боже мой, аз не… Какво е станало? Да не си… Какво ти се е случило?

— Моля те — едва чуто промълви тя. — Ако ме намерят тук, ще убият и двама ни.

Яките мъжки ръце се обвиха около нея, но докато я повдигаше, шофьорът видя кървящата рана на гърба й, колкото монета от десет цента. Хана само простена, прекалено омаломощена дори да изкрещи…

След няколко мига, сякаш обвита в сива мъгла, тя вече беше в кабината на пикапа. Летяха с бясна скорост напред въпреки тясното шосе.

— Дръж се, скъпа. — Гласът на шофьора трепереше. — Кажи ми кой ти причини това.

Момичето усети как отново изпада в несвяст.

— Мъжете…

— Мъжете ли? Какви мъже , скъпа? За какви мъже говориш?

Отговорът изплува в замъгления й мозък. Дори не бе сигурна дали го изрече на глас, или само си го помисли, преди всичко да изчезне.