Джеймс Паттерсон - Високи залози

Джени и Али подскочиха, по-развълнувани от останалите. Очевидно сега ми предстоеше голямата изненада. Никой дума не обели за какво се отнасяше, но аз вече бях отворил калъфката със слънчеви очила „Серенгети“ — подарък от Бри, и пакета с една риза и две бутилчици с текила от Сампсън. Получих и една камара книги от децата, включващи последните романи на Джордж Пелеканос и биографията на Кийт Ричардс, китариста на Ролинг Стоунс .

Още една улика , ако мога да го нарека така, беше фактът, че двамата с Бри станахме прочути с умението си да проваляме планове за почивка, защото откакто се срещнахме, един след друг пропадаха дългите ни уикенди. Можеше да се очаква, че след като работим в един и същи отдел „Убийства“, за нас щеше да е по-лесно да координираме разписанията си, обаче през повечето време се оказваше точно обратното.

Затова имах някаква бегла представа за това, което можеше да се очаква.

— Алекс, ти не мърдай — предупреди ме Али. Напоследък започна да ме нарича така и аз нямах нищо против, но караше Нана да настръхва.

Бри обеща да ме държи под око и остана при мен, докато другите се измъкнаха в кухнята.

— Заговорът се заплита — промърморих.

— С всеки изминал момент — усмихна ми се Бри и ми намигна. — Точно както го харесваш.

Беше седнала на дивана, а аз се бях настанил срещу нея на един от старите фотьойли. Бри винаги изглеждаше добре, но най-много я харесвах точно както беше сега — леко небрежна, удобно разположила се, боса и с джинси. Погледът й се плъзна по пода и после се вдигна към мен.

— Често ли идваш тук? — попита ме тя.

— Понякога, да. А ти?

Тя отпи от бирата си и леко наклони глава.

— Искаш ли да се измъкнем?

— Разбира се. — Посочих с пръст към кухненската врата. — Веднага щом се отърва от тези досадници…

— Така ли наричаш любимите членове на семейството? — усмихна се Бри.

Не можех да отрека, че рожденият ми ден се очертаваше все по-готин. Сега вече очаквах две големи изненади.

Но станаха три.

Звънна телефонът във всекидневната. Но домашният, а не мобилният — всички знаеха, че именно него използвах в работата си. Имах и пейджър в шкафа, от който можех да чуя позвъняването. Дори си помислих, че може да е добър приятел, пожелал да ми честити рождения ден, или в най-лошия случай — някой, който се опитва да ми продаде сателитна антена.

Кога ще се вразумя? Вероятно не и в този живот.

— Алекс, обажда се Дейвис. Съжалявам, че те безпокоя у дома.

Търсеше ме шефът ми Рамон Дейвис, директор на детективите към полицията във Вашингтон.

— Днес е моят рожден ден. Кой е умрял? — попитах.

— Каролайн Крос — отвърна той и сърцето ми замря. В същия миг кухненската врата се отвори и семейството ми, пеейки, излезе през нея. Нана носеше върху поднос изкусно приготвена празнична торта в червено и розово, с прикрепени отгоре самолетни билети от Американ Еърлайнс.

— Честит рожден ден…

Бри вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Позата и изражението ми сигурно подсказаха красноречиво, че се е случило нещо много лошо. Всички се заковаха на място. Радостната песен секна насред припева. Семейството ми си спомни чий беше този рожден ден. На детектива Алекс Крос.

Каролайн беше моя племенница, единствената дъщеря на брат ми. От двадесет години не я бях виждал, не и след смъртта на Блейк. Сега би трябвало да е на двадесет и четири години.

Възрастта, на която е умряла.

Все едно че подът под краката ми се продъни. Част от мен искаше да изкрещи на Дейвис, че е лъжец. Но детективът в мен надделя и заговорих делово:

— Къде е сега?

— Току-що ми позвъниха от полицията на щата Вирджиния. Останките са на разположение на съдебните лекари в Ричмънд. Съжалявам, Алекс, никак не ми е приятно, че аз трябваше да ти го съобщя това.

— Останки? — промърморих. От самата дума лъхаше студ, но оцених, че Дейвис не прекали със съчувствието. Излязох от стаята. Съжалявах, че семейството ми бе станало свидетел дори на тази част от разговора.

— За убийство ли говорим, Рамон? — попитах. — Предполагам, че за това става дума.

— Боя се, че да.

— Какво се е случило? — Сърцето ми се разтуптя опасно забързано. Почти не исках да узнавам повече по случая.

— Не разполагам с много подробности — рече той по начин, който тутакси ми подсказа, че премълчаваше нещо .

— Рамон, какво става? Кажи ми. Какво знаеш за Каролайн?

— Едно по едно, Алекс. Ако тръгнеш сега, вероятно ще стигнеш до там за два часа. Ще се погрижа да те посрещне един от полицаите, натоварени със случая.