Джеймс Паттерсон - Високи залози

О, мамка му, вече съм мъртъв, съвсем мъртъв.

— Виждаш ли нещо? Видя ли малкото копеле? Онзи бъзльо?

— Още не. Но ще го пипнем. Спотайва се някъде долу. Не може да е далеч.

Полицаите го притиснаха от двете му страни, докато си проправяха път надолу. Много старателно и ефективно.

Макар да бе затаил дъх, Джони още повече се разтрепери, и то не само заради ченгетата. А защото започна да осъзнава какво трябва да направи сега. Казано съвсем точно, оставаха му само две възможности. Едната бе свързана с пистолета тридесет и осми калибър, закрепен с дебел ластик за глезена му. Другата беше пакетът — и собственикът му. Беше само въпрос на избор как точно предпочита да умре.

А на тази студена лунна светлина въпросът сякаш нямаше никакво значение.

Посегна надолу, колкото можа по-бавно, за да измъкне пистолета. Навря дулото в устата си. Проклетото желязо затрака силно в зъбите му. Езикът му усети нещо кисело на вкус. Засрами се от сълзите, рукнали по лицето му, но не можа да се сдържи, пък и кой, освен него щеше да узнае?

Господи, наистина ли щеше да свърши по този начин? Хленчещ като някакъв смотаняк, съвсем сам в гората? Що за кофти свят бе това.

Сякаш чуваше момчетата как си говорят. Определено не бих искал да си ида като Джони. Джони Нервака. Точно така ще го изпишат на надгробната плоча — нарочно, за да му направят напук. Тъпи копелета!

През цялото време пламналият мозък на Джони повтаряше дръпни , но показалецът отказваше да се подчини и да натисне спусъка. Пак се опита, дори го сграбчи с двете си ръце, но не стана. Дори с това не можеше да се справи като хората.

Накрая свали пистолета, още хлипайки като малко дете. Някак си това, че щеше да живее още един ден, не бе достатъчно, за да спре сълзите. Лежеше там, хапеше устни, изпълнен със самосъжаление, докато ченгетата се отдалечиха надолу към потока в дъното на дефилето.

Едва тогава Джони Тучи запълзя обратно към шосето, от което беше побягнал. Притича през него и потъна в гората от другата страна. Питаше се как, за бога, да изчезне от лицето на земята, макар да знаеше, че няма как да стане.

Защото беше погледнал . Беше видял какво има в „пакета“.

Празнувах рождения си ден у дома на Пета улица със скромно, само за най-близките ми, но много весело и задушевно парти. Точно както го исках.

Специална изненада за празника беше завръщането на Деймън от колежа в Масачузетс. И Нана беше тук, дейна и начело на празничната суетня, заедно с останалите хлапета, Джанин и Али. Почетоха ме и Сампсън със семейството си. И Бри, разбира се.

Поканени бяха само тези, които най-много обичах на света. С кого другиго ще искаш да отпразнуваш остаряването с още една година и помъдряването си?

Дори си бях подготвил кратка реч, повечето от която веднага забравих, но не и няколкото начални фрази:

— Аз, Алекс Крос — започнах, — тържествено обещавам — пред присъстващите на този рожден ден — да направя всичко по силите си, за да балансирам живота си у дома със служебните си задължения и никога повече да не прекрачвам отново отвъд тъмната страна.

Нана вдигна чашата си с кафе, за да ме поздрави за обещанията ми, но после само промърмори:

— Твърде късно е за това. — При което купонджиите се засмяха.

Сетне всички дадоха най-доброто от себе си, за да се уверят, че остарявам с малко смиреност, но и с усмивка на лицето.

— Помните ли как си прекарвахме на стадиона на Редскинс? — разкикоти се Деймън. — Когато татко затръшна вратата на старата ни кола, като забрави ключовете вътре?

Опитах се да го прекъсна:

— Ако трябва да сме честни…

— И ме измъкна от леглото късно след полунощ — изръмжа Сампсън.

— Само след като преди това около час се е опитвал да разбие ключалката, защото не е искал да си признае, че не може да се справи — обади се Нана.

Джени сви длан на фуния около ухото си.

— Защото е какъв?

— Американският Шерлок Холмс! — провикнаха се вкупом останалите. — Имаха предвид статията преди няколко години в едно национално списание, за която щяха да ме поднасят, докато съм жив.

Отпих от бирата си.

— Блестяща кариера — или поне така казват — с десетки тежки случаи, до един решени, но с какво ще ме запомнят? Струва ми се, че на някого тази вечер му се полага да се порадва на един щастлив рожден ден.

— Което ми напомни за нещо — заговори Нана, поглеждайки ме дяволито. — Имаме една недовършена работа. Деца!