Джеймс Паттерсон - Високи залози

С крайчеца на окото си отново видя камиона, отчасти закриващ паркинга. Отстрани се виждаше голям надпис „Месо от Пийт“. Дори в този напрегнат миг мозъкът му долови иронията.

Майко божия, аз съм мъртъв. Както и Мара. Може би вече е мъртва.

Добра се само на една ръка разстояние от вратата на колата под наем, но някаква мазолеста длан му затули устата и го лиши от всяка възможност да изкрещи. Ръцете на непознатия бяха едри и Никълсън се усети сгърчен надве, както когато го взимаха на ръце като малко дете.

За част от секундата той очакваше вратът му да бъде прекършен. Но вместо това нещо го халоса под брадичката. Стомахът му пламна от болка и объркване.

Зрението му се замъгли. Паркингът, небето и колата… всичко това се сля ведно, докато пред очите на Тони Никълсън се спусна завеса и всичко изчезна далече, някъде много далече.

Никълсън се събуди върху тънеща в мрак студена земя, но поне беше жив. След секунда осъзна, че бе напълно гол, със завързани китки и глезени.

Огледа се, но ужасна болка прониза тила му. Все пак оставаше в играта, само това сега беше от значение…

Пред него имаше някаква постройка, тъмна отвътре. Всичко останало наоколо тънеше в сенките на дърветата. Май че там имаше още дърва за огрев. А до постройката се мержелееше някаква машинария. Какво беше това? Духалка за сняг? Или косачка за морава?

— Той се събуди — изрече един глас, недалеч от него.

Никълсън чу стъпки и шум от плискаща се вода. Щом стъпките се приближиха, лъч от фенерче затанцува по земята пред него. Той видя чифт ботуши от черна щавена кожа.

— Добре дошъл отново, Тони. По едно време си мислехме, че сме те изгубили. Но ето че се съвзе!

Подскочи като при удар от електрически ток, когато го обля студената вода. Цялото му тяло се сви от студа. Дишането му се накъса от лудо забързаното давене, което не можа да сдържи.

— Вдигнете го — заповяда някой друг.

Те го грабнаха под мишниците и го повлякоха, докато босите му крака не се блъснаха в един дървен стол. Фенерчето осветяваше само на отделни проблясъци — видя се някакво лице, един дънер, проблесна нещо сребристо в нечия ръка. Пистолет? Телефон?

— Къде е Мара? — запита провлачено веднага щом си я спомни.

— Не се тревожи за нея. Точно сега тя е най-малката ти грижа, повярвай ми.

— Ние имахме споразумение! — развика се. Беше жалък и го съзнаваше. — Дадохте ми обещания. Направих точно това, което ми беше казано!

Нещо остро го прободе по темето.

— Кой още знае за Зевс? — запита единият от мъжете. Тонът му беше спокоен, разговорен.

— Никой! Кълна се! Никой не знае. Аз изпълних моята част от сделката. Както и Мара!

Пареща като огън резка се спусна надолу зад ухото му до тила му. Духаше съвсем лек бриз или по-скоро слабо въздушно течение, но от него болката му се възпламени още повече, като при заливане с киселина.

— Нито Адам Петоски? Нито Естер Уолкот?

— Не! Искам да кажа… те може нещо да са си мислели. Накрая Адам не беше така внимателен, както в началото. Но се кълна в бога, че…

Още два прореза кръстосаха гърдите му, спускайки се надолу чак до корема. И двата пъти Никълсън диво изкрещя.

Опита се да стегне коремните си мускули в отчаян опит да избегне острието, дори когато то още се спускаше бавно надолу, отделяйки един слой кожа от друг, докато накрая не се спря над пишката му.

— Кой още, Никълсън? Сега е най-удобното време да си побъбрим.

— Никой! Исусе Христе, Господи, не прави това!

Вече плачеше, стенеше необуздано. Всичко бе така невероятно ужасно. Целия си живот като възрастен бе посветил на това да търгува една или друга лъжа, а ето че сега страхотно го закъса, въпреки че говореше само истината.

— Не зная какво е това, което искаш — изхълца той. — Нищо повече не зная…

Зад него, от мрака, прозвуча трети глас. Беше различен от първите двама, с нещо като онзи беден южняк от филма „Царете на хаоса“, който Никълсън беше гледал още когато пристигна в Америка.

— Хей, приятели, да го пораздрусаме, а? Измислих нещо, за да привлека вниманието му.

И тогава Никълсън им изплю последното, което тъй старателно криеше досега, неговата доживотна застраховка — или поне така той се надяваше.

— Дадох един диск на ченгетата. На него е Зевс. Дискът е в детектива Алекс Крос!

Става това, което трябва да стане. Това винаги е бил един от любимите изрази на Нана — отчасти изразяващ упорство, отчасти оптимизъм — и точно той не ми даваше мира през тези дни. Не исках да се отказвам от случая, а още по-малко — да изоставя надеждите си за нея.