Джеймс Паттерсон - Високи залози

След две последователни силни всмуквания Яроу отново започна да говори, гледайки само към предния прозорец на колата.

— Има един мъж, когото трябва да проверите. Името му е Реми Уилямс. Ако трябва да гадая, бих казал, че е затънал дълбоко в тази история.

— Кой е той?

— Това действително е добър въпрос. Мисля, че е работил за специалните служби.

Последните две думи веднага изостриха вниманието ми.

— Специалните служби ли? В кой отдел? — попитах го.

— В охраната.

— На Белия дом?

Яроу пушеше нервно, забързано. С едната си ръка така стискаше волана, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Да — изрече той след шумното си издишване. — В Белия дом.

Сампсън, седящ отпред до него, се извърна към мен над облегалката за глава. Не се съмнявах, че в момента и той като мен си задаваше същите въпроси. Дали това не бе връзката с Белия дом, за която вече подочухме нещо крайно любопитно? Или просто бе съвпадение, от онези, които през цялото време затлачват поредното разследване?

Сенатор Яроу продължи, без повече да се наложи да го подканям:

— Последното, което чух, бе, че Реми живее в някаква окаяна барака, някъде там, в окръг Луиз, като един от онези маниаци по оцеляване, сървайвърите, задоволяващи се само с бутилирана минерална вода и една пушка… Живот в стила „Назад към дивата природа“.

— Каква е вашата връзка с него? — намеси се Сампсън.

— Той бе този, който пръв ми съобщи за клуба.

— Това всъщност не е отговор на въпроса ми — уточних прилежно. — Вижте, сенаторе, нищо от този разговор не записвам. Все още не.

Яроу отвори прозореца и изтръска пепелта от цигарата си на паважа, след което с яростен жест смачка угарката в пепелника под арматурното табло. Имах чувството, че отново се опитваше да го усуква, само и само да се изплъзне от конкретните признания.

— Той е брат на бившата ми съпруга, сега вече ясно ли е? От година не съм виждал копелето, пък и няма значение. Цялата работа се свежда само до това да прескочите до там, защото може да изкопаете нещо, което да ви отвори повече работа, за да си уплътнявате работната събота, вместо да тормозите обществените служители.

Повече от два часа ни отне лутането покрай западната граница на окръг Луиз, намираща се на около час път с кола, в южна посока от клуба на Никълсън. Двете точки мислено образуваха триъгълник с онзи участък от магистралата I-95, където бе спрян Джони Тучи от Филаделфия, пренасящ в багажника останките на племенницата ми. Може би в крайна сметка тук действително ще се доберем до нещо важно.

Смътните указания на Яроу ни подведоха да направим цял куп грешни завои, преди най-после да попаднем на това, което ни трябваше — черен коларски път, отбиващ се от шосе 33. След няколко километра бавно напредване сред горите стигнахме до задънения край на пътя, преграден с големи камъни. Личеше си, че са били преместени тук от човешка ръка. Не ни отне много време да ги разчистим.

Зад тях останаха само две кални следи от гуми, лъкатушещи сред храсталака. Трябваше да изтърпим още половинчасово пълзене напред, преди да зърнем още нещо, сътворено от човешка ръка. Най-близкият съсед на Реми Уилямс се оказа намиращият се на изток национален парк „Езерото Ана“.

Подобието на път, по което се провирахме изпод клоните, свърши откъм задната страна на някаква примитивна барака, отблизо обкръжена от ели. От мястото, където най-после ударихме спирачките, бараката изглеждаше недовършена, с покрив от поцинкована ламарина, но само подвита по краищата и затисната към стените с приковани парчета от шперплат.

— Много мила картинка — промърмори Сампсън. Или изръмжа, казано по-точно. — Нещо като онова на Унабомбър, само че по Източното крайбрежие, нали?

Беше по-голяма от онази прочута колиба — която веднъж посетих — на Тед Качински, нашумелия атентатор, подвизавал се под прякора Унабомбър, но общото усещане бе приблизително същото: адски усамотена бърлога на някакъв луд.

Като заобиколихме отпред, видяхме само две малки, съвсем тъмни прозорчета под верандата с навес над нея. Пред бараката се ширеше мръсен двор, достатъчен за паркиране на няколко коли, но без следи за наличие на някакво превозно средство.

И така продължи, докато не обиколих бараката отвсякъде и не видях отстрани дробилката за дърва.

— Сампсън?

— Видях я.

Беше доста износена, промишлен модел, с две гумени колела и ръждясала кука за окачване като ремарке, опряна върху един блок от пресована сгур. Повечето от боята отдавна се беше олющила, останали бяха само няколко петна от зеленото и жълтото по корпуса. До нея върху тревата бе нагъната синя постелка, затисната с бидон за бензин, от два галона.