Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Той е един от онези с малко черно тефтерче, което би желала да ти падне в ръчичките, не че някой от нас някога ще го докопа. До единадесет часа тази сутрин е бил в един федерален затвор. Сега е освободен под гаранция и ако трябва да гадая, мога да се обзаложа, че е на път да напусне страната. Заедно с малкото си черно тефтерче.

— И какво общо има това с мен?

— Може да има много, Джена. Ако се съгласиш да ми помогнеш. Искам от теб да пуснеш мухата на Сам Пинкертън от „Уошингтън Поуст“ — обясних й аз. — Можеш ли да го направиш?

— Предполагам, че бих могла. — Тя замълча за кратко, след което понижи тон. — Сам отразява събитията от Белия дом. Знаеш това, нали?

— Точно така.

— О, боже, вече се подмокрих — прощавай за вулгарния израз. Добре, но какво ще има за мен господин Пинкертън, когато му се обадя? Ако му се обадя.

Не скрих истината от Джена.

— В момента може би нищо. Но двамата можете да бъдете страхотен екип за случая. Ще можеш да отразиш всичките гледни точки.

— Мисля, че започвам да се влюбвам в теб, детектив Крос.

— Има още нещо — добавих. — Сам ме мрази в червата. Вероятно ще стигнеш по-далеч в отношенията си с него, ако не споменаваш името ми.

Като затворих, Сампсън ме изгледа многозначително от шофьорската седалка.

— Мислех, че Сам Пинкертън ти е приятел.

— Такъв е. — Прибрах новия си телефон в джоба до стария. — Просто се старая да си остане такъв.

Този следобед трябваше да посетя още едно място, затова помолих Сампсън да ме закара до там.

Хилтън Фелтън, един от обичаните синове на Вашингтон и един от най-любимите ми музиканти и приятел, почина наскоро, прекалено млад, само на шестдесет. Безброй нощи съм слушал как свири в салона на Кинкейд на Фоги Блосъм, където бе пианист от 1993 г. Именно там бе насрочен концерт в негова памет.

Приблизително сто и петдесет души се бяха събрали, за да почетат Хилтън и, разбира се, да чуят чудесната му музика, изпълнявана от приятелите му. Всичко беше много красиво, успокояващо и прекрасно посвоему. Музиката би била по-добра само ако Хилтън я бе изсвирил.

Когато Ендрю Уайт стана и изпълни една от оригиналните композиции на Хилтън, ме обзе невероятно щастие, че съм познавал човека, сътворил тази музика, но също и дълбока тъга, защото знаех, че никога повече няма да чуя някой да свири така, както само Хилтън умееше.

Ужасно ми липсваше. И през цялото време там не преставах да си мисля и за Мама Нана. Защото именно тя ме заведе да чуя Хилтън за пръв път.

След емоционалното посещение в салона на Кинкейд взех такси до Пета улица. Веднага се качих на горния етаж, за да работя. И сякаш събитията вече не бяха достатъчно интересни, ами се оказа, че тази нощ имаме двама неканени гости. Беше към единадесет, когато Бри се качи при мен в кабинета на тавана, за да ми съобщи новините.

— Алекс, последния час си имаме компания отвън. Двама мъже във форд „Експлорър“, паркиран на отсрещната страна на улицата. Никакво движение, просто седят там и гледат към къщата. Може би те наблюдават тук, горе.

От всички, които познавах, Бри имаше най-силно развити инстинкти, затова нито за миг не се усъмних, че си имаме нов проблем. Грабнах кобура с моя глок и нахлузих отгоре якето.

После, по пътя надолу, се спрях в стаята на Деймън за старата му бухалка с емблемата на отбора „Луисвил Слъгър“. Беше здраво изработена, от ясеново дърво, а не от алуминий.

— Моля те, не излизай — казах на Бри, като стигнах до предната врата. — Ако има проблем, обади се на дежурния диспечер.

— Ако има проблем, ще позвъня на диспечера и ще дойда навън при теб — отвърна тя.

Излязох през предната врата и се затичах надолу. Фордът беше паркиран точно срещу къщата ни. Шофьорът тутакси изскочи през вратата, когато замахнах с бухалката и строших левия стоп на колата.

— Хей, мамка му, какво правиш? — изкрещя ми той. — Да не си откачил, човече?

Въпреки слабото улично осветление успях да видя, че беше едър, но не без тлъстини, с бръсната глава и нос, който е бил чупен няколко пъти. Отначало си помислих, че тези двамата са от някаква държавна служба, но сега, като го видях по-отблизо, се уверих, че повече ми приличат на копои за проследяване, наети от телефонния указател на фирмите „Жълтите страници“.

— Защо наблюдавате къщата ми? — изкрещях му. — Кои сте вие?

Партньорът му излезе от другата страна на колата, но и двамата спазваха дистанция спрямо мен.