Джеймс Паттерсон - Високи залози

Полицейските ни значки бяха достатъчно убедителни, за да ни пуснат през още две стоманени врати до гишето за записване на посетители.

Дотук беше по-лесната част.

Както обикновено, на гишето дежуреха трима мъже от охраната. Двама от тях бяха на средна възраст и стояха отзад. Третият, доста по-млад от тях, беше поел досадната работа да приема и изпраща посетители като нас. Когато заговори, в устата му проблесна златен зъб.

— По каква работа сте дошли?

— Детективи Крос и Сампсън, от вашингтонската полиция. Искаме временна заповед за попечителство на двама затворници, Антъни Никълсън и Мара Кели.

— Имате ли разрешение за посещението? — Той вече бе вдигнал телефона.

— Разпитвахме ги преди няколко дни — обясних аз. — Трябва да им зададем само няколко допълнителни въпроса и се омитаме от тук.

Все пак си струваше да опитаме. Може би имаше някаква пролука, през която да минем.

Дежурният не говори дълго по телефона. Когато затвори, само поклати глава.

— Ами, първо, нямате разрешение за днешното посещение. И второ, и без това няма значение. Вашите хора, Никълсън и Кели, са напуснали центъра.

— Напуснали? — Не можах да повярвам на ушите си. — Моля ви, кажете ми, че са били преместени в друг затвор.

— Имах предвид освободени , човече. — Разтвори една черна папка върху гишето. — Да, ето тук. Освободени са в единадесет нула нула. Някакъв си Милър внесъл — господи! — цял куп пари за тях. По четвърт милион долара за всеки.

Това привлече вниманието на другите двама пазачи и те пристъпиха напред, за да надникнат през рамото му. Единият от тях тихо подсвирна.

— Не е зле — промърмори другият.

— Не е, нали? — присъедини се младокът.

Те не бяха разрешили освобождаването и не беше тяхна вината, но в момента само те бяха пред мен.

— Какво става тук! — разкрещях се аз. — Има голяма опасност Никълсън да избяга извън страната. Някой тук направи ли си труда да го провери? Когато го арестуваха, имаше самолетни билети!

Младият пазач ме зяпаше слисано. Другите двама се хванаха за палките си.

— Чух те, човече, но трябва да отстъпиш назад, незабавно .

Усетих как Сампсън ме задърпа за рамото.

— Няма смисъл, Алекс. Да вървим. Никълсън и момичето са напуснали центъра.

— Но това е катастрофа, Джон.

— Зная, но е свършило. Да тръгваме.

Оставих се да ме измъкне навън, но бях готов да платя скъпо, за да мога да цапардосам някого. Например Тони Никълсън. Или пък онзи самодоволен адвокат Милър.

На излизане успях да чуя какво пазачите си говореха за бившите затворници.

— Шибаните богаташи, човече. Владеят всички и всичко.

— Да, нали? А и както се казва, богатите само стават още по-богати, а бедните…

— Работят тук.

Последното, което чух, беше смехът на пазачите.

Какъв невероятен, омагьосан кръг! Независимо дали Никълсън се беше измъкнал благодарение на собствените си пари или не, все пак му бе нужен федерален съдия, който да подпише формуляр 41 или още някой по-нависоко в съдебната система, за да уреди сделката.

Покриването на случая с всеки изминал ден ставаше все по-обширно, по-дълбоко и по-мръснишко… Мисля, че бях не толкова шокиран, колкото изпълнен със страхопочитание. И най-лошото бе, че не му се виждаше краят.

С Джон още веднъж посетихме къщата на Никълсън и апартамента на Мара Кели, но заварихме точно това, което очаквахме.

На вратите бяха закрепени жълтите полицейски отцепващи ленти, без никакви признаци някой да е стъпвал тук най-малко от последните два дни насам. Но дори и да бяха идвали, сега сигурно бяха някъде много далеч. Съмнявах се дали някога пак ще се видим с Никълсън или Кели.

Преди да се върнем на магистралата, помолих Сампсън да отбие до бензиностанцията на Ексън, намираща се наблизо до апартамента на Кели. Купих си малък мобилен телефон „Нокия“, с предплатени минути за разговори, само за тридесет и девет долара. Използвах го, за да набера номера, който бях получил преди един ден.

Уайли Реклър ми отговори още след първото позвъняване.

— На телефона е Джена. Говорете с мен.

— Джена, обажда се детектив Алекс Крос. Срещнахме се онзи ден на Френдшип Хайтс — припомних й аз. — Готова ли си да се гмурнеш в тази история?

Дочух лека мелодраматична въздишка от другия край на линията.

— Скъпи, аз бях готова още последния път, когато си побъбрихме. Какво имаш за мен сега?

— Чувала ли си някога името Тони Никълсън?

— Не мисля. Не, определено не. Трябва ли да съм го чувала?