Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Добре, сега вече ме плашиш — отвърна тя, като прибра червилото в чантичката си. Тогава най-после се открехна и ни назова няколко имена, за които била чувала, че са свързани със сексклуба. Нови имена, което беше от полза.

— Слушай. — Подадох й две от моите визитни картички. — Обади ми се, ако чуеш още нещо. И те моля да ми дадеш твоя номер. Веднага щом тази история стане за публикуване, ще ти донеса всичко, с което разполагам. Договорихме ли се?

— Зависи. — Тя размаха през лицето си визитните картички. — Откъде да зная дали си от онези, които връщат направените им услуги?

Подбрах внимателно думите си.

— Разговарям с теб, защото си ми необходима и защото зная, че и преди си помагала на вашингтонската полиция. Това означава също, че не мога да си позволя да те пренебрегна. Това достатъчно честно ли е за теб?

Жената извади малка златна писалка, надраска някакви цифри и целуна визитната картичка. Подаде ми я със следа от червилото си до телефонния номер.

— Превъзходно — каза тя.

Взех картичката.

— Не, преди минута го определи по-точно — плашещо е.

Изненадах се, когато следобед на следващия ден ми позвъни един от адвокатите на Тони Никълсън. Не беше онзи ексцентричен досадник с тирантите и папийонка от нощното нахлуване в клуба, а съвсем различен. Този звучеше много по-представително, пък и според дисплея на мобилния ми телефон номерът му започваше с 202. Кодът за сърцето на столицата.

— Детектив Крос, името ми е Ноа Милър. Аз съм от „Кендал и Бърк“. Вярвам, че сте запознат с клиента ми Антъни Никълсън?

— От една седмица се опитвам да се срещна с клиента ви — казах му. — Оставих половин дузина съобщения за Антъни .

— В „Нит-Клайн“ ли? — попита той.

— Точно така.

— Да, те представляват това акционерно дружество с ограничена отговорност и техните холдинги във Вирджиния. Ние поехме индивидуалното юридическо представяне на господин Никълсън. А това ме подсеща за повода, по който ви звъня. Искам да бъда съвсем ясен: обаждам се, защото клиентът ми настоява. Той избра да пренебрегне мненията на адвокатите си по този въпрос.

Това привлече вниманието ми.

— Кога най-скоро мога да го видя? — попитах.

— Не можете. Не ви се обаждам за това. Моля, изслушайте ме внимателно. Това, което имам за вас, е ключ за банков сейф, ако пожелаете да дойдете да го вземете. Господин Никълсън ни каза, че е важно за вашето разследване. Освен това той вярва, че вашингтонската полиция е най-добрият му шанс да остане жив. Не иска да има нещо общо с ФБР.

Докато говорехме, въведох в Гугъл „Кендал и Бърк“.

— Вече видях банковия сейф на Никълсън — казах му, докато чаках на екрана да се появи уебсайтът на юридическата кантора. Голяма, със завидна репутация, офисът й се намира на Кей стрийт.

— Да, зная. Това, за което ви говоря, се намира в същата банка, но в друг сейф.

Пръстите ми тутакси застинаха над клавиатурата. Какво криеше Никълсън във втория сейф? И което бе много по-важно, как можеше да го защити? И от кого?

— Да очаквам ли, че ще дойдете днес да вземете ключа? — продължи адвокат Милър.

— Определено, но позволете да ви попитам нещо. Защо вашингтонската полиция? И защо именно мен? Защо Никълсън не предаде ключа на ФБР?

— Честно казано, моят клиент не се доверява на хората, които го държат затворен, или — ако може да бъда още по-искрен, — на почтеността на тяхното разследване. Има още нещо — той желае този жест на сътрудничество да не остане незабелязан.

Не се сдържах и леко се усмихнах. Колко странно бе внезапно да се озова от една и съща страна на барикадата с Тони Никълсън. Ах, да, Антъни. Звучеше ми сякаш бе станал параноик, също като мен — и може би напълно основателно.

— На Кей стрийт, номер две хиляди и двадесет, на четвъртия етаж? — попитах, докато разпечатвах написаното на екрана.

— Много добре, детектив Крос. Да го направим между един и половина и два часа. След това трябва да изляза.

— Ще ви видя в един и половина — уточних и прекъснах връзката, преди адвокат Милър да ме изпревари.

Не ми отне много време да взема ключа от адвоката на Никълсън в кантората на „Кендал и Бърк“. Още по-малко ми бе необходимо, за да вляза и изляза от банката „Ексетър“. Получи се така, сякаш адвокатът Ноа Милър и банковият мениджър госпожа Къри се надпреварваха кой по-бързо да ме отстрани от живота си. Нямах нищо против.

Оказа се, че цялото съдържание на втория банков сейф на Тони Никълсън се свеждаше само до един компактдиск, без етикет. Моментално потеглих към Дейли Билдинг, с диска в жабката. По пътя позвъних на Сампсън. Той ми обясни, че вече бил в сградата, така че нямаше никакъв проблем да се срещнем веднага щом пристигна.