Джеймс Паттерсон - Високи залози

Това вече беше истинско. Тази нощ щеше да изчезне завинаги.

Защото знаеше прекалено много — имената на известни личности и всичките им мръсни тайни.

Все по-малко ставаха хората, с които можех да говоря за този случай. За мой късмет Нана още бе една от тях.

Но няколко дни се въздържах да й споделям. Някак си не ми се струваше редно да внасям допълнителен стрес в болничната й стая. Все пак с течение на времето посещенията ми при Нана се превърнаха в нещо нормално и аз започнах да осъзнавам, че ако беше в съзнание, всеки ден щеше да ме пита докъде е стигнало разследването по случая с Каролайн.

Така че реших повече да не се сдържам.

— Нещата не вървят на добре, стара жено. Говоря за случая с Каролайн — казах й тази вечер. — Объркан съм, ако трябва да съм честен. Никога досега не съм бил в подобно положение. Или поне не си спомням. Рамон Дейвис е готов да ме отстрани. Бюрото действа на пълни обороти, а аз дори не зная докъде са стигнали. Даже от Белия дом ми дишат във врата, можеш ли да повярваш? Повярвай. А се предполага, че те са добрите, Нана. Не зная. Става все по-трудно и по-трудно да ги отличиш. Както някой е казал: можеш да обичаш тази страна и да мразиш управлението й.

В стаята, както обикновено, беше много тихо. Когато бях при Нана, намалявах силата на звука от монитора, така че се чуваха само съскането на вентилатора и понякога откъслечни разговори, долитащи откъм стаята за сестрите, намираща се в дъното на коридора.

Състоянието на Нана не се променяше, но на мен ми се струваше, че става по-зле. Смалена, посивяла, по-далечна. Не можех да се отърся от чувството, че през тези дни всичко в живота ми се изплъзваше в същата посока.

— Нямам представа докъде ще стигна с всичко това. По един или друг начин ще излезе наяве и когато това се случи, скандалът ще е огромен. Ще стане нещо като Уотъргейт, стара жено. Ще има изслушване, ще има суматоха и вероятно никой няма да е наясно с истинската история — но ми се струва, че аз съм единственият, който иска да отвори точно тази врата. Искам да зная. Имам нужда да зная.

Тишината има още едно качество — можех да чуя как Нана ми отговаря.

Горкият Алекс. Самотен воин, така ли? Какво друго ще направиш?

Не беше реторичен въпрос. Тя наистина искаше да знае. Затова се замислих… Сампсън беше на моя страна. Бри беше на моя страна. Нед Махони беше на моя страна, макар и да нямах представа къде е в момента.

Имах и още една смътна идея, с която реших да се заема. Идея, която не беше от онези, които веднага могат да бъдат осъществени, но докога да я отлагам?

Пресегнах се към леглото и отпуснах длани върху ръцете на Нана. Обикновени жестове, като докосване, сега повече от всякога бяха станали важни за мен — както и всеки начин да се свържа с нея, поне доколкото можех.

Вентилаторът в стаята продължаваше да съска. Някой се засмя нататък по коридора.

— Благодаря ти, стара жено — казах й. — Където и да си сега.

За нищо , успя тя някак си да ми предаде отговора си и ние спряхме дотук. Както винаги, Нана имаше последната дума.

А хората продължаваха да умират. Всеки, който знаеше нещо, рискуваше живота си.

Къщата, боядисана в светлосиньо, където Естер Уолкот беше израснала, се намираше на три хиляди и двеста километра от Вашингтон — чак в далечния Тринидад, близо до Порт ъф Спейн, столицата на острова. Именно натам побягна тя след нахлуването на федералните агенти в клуба на господин Никълсън.

Мама и татко я посрещнаха у дома с „Добре дошла“ и с разтворени обятия. И най-важното — без да й задават въпроси за живота й в Америка, който Естер така внезапно бе изоставила.

Двете години, през които Естер беше домакиня и набираше персонал за клуба във Вирджиния, ако не друго, поне й донесоха много пари в банковата й сметка. С тях планираше да купи и обзаведе собствен фризьорски салон, изискан, може би някъде в най-големия мол в северозападната част на острова — Уестмол. Точно както си бе мечтала като момиче. Струваше й се идеален начин да започне живота си на чисто.

Но когато се събуди след третата нощ в дома си с непозната мъжка ръка, плътно притисната върху устата й, когато чу зловещия шепот с американски акцент, Естер осъзна, че не е избягала достатъчно далеч.

— Ако гъкнеш, ще убия всички в къщата. Всички. Разбираш ли какво ти казвам, Естер? Само ми кимни.

Почти невъзможно беше да се удържи да не изкрещи. Дишането й се накъса, задъха се, но успя да кимне, че е разбрала думите му.