Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Добро момиче. Също както в клуба в Америка. Къде ти е куфарът? — Тя му посочи килера. — Добре. А сега искам да се изправиш, но бавно, много бавно.

Позволи й да се надигне в леглото и залепи устата й със скоч, преди да й кимне да стъпи на пода. Навън беше горещо, двадесет и четири градуса, но тя трепереше, сякаш температурата бе спаднала под нулата. Допирът на грубите му ръце до корема и гърдите й я накара да се почувства като чисто гола. И уязвима. И сломена.

Сърцето на Естер тревожно запърха, когато от пролуката под вратата се появи светлина. Отначало я обзе надежда, но после застина. Някой идваше!

Похитителят се обърна към нея и въпреки полумрака тя успя да види как той притисна пръст към устните си, за да й напомни какъв бе залогът. Цялото й семейство.

След миг се чу леко почукване.

— Естер? — Беше гласът на майка й и дъщерята внезапно почувства, че повече не може да издържи. Ръката й мигом се стрелна нагоре, за да отлепи скоча от устата.

— Бягай, мамо! Мъжът има пистолет! Бягай!

Вместо това вратата на спалнята се отвори. За миг Естер видя как широката фигура на майка й засенчи светлината откъм коридора.

Чу се лек пукот, който по нищо не приличаше на обикновен изстрел с пистолет, но Миранда Уолкот се хвана за гърдите и се свлече на пода, без да отрони нито дума.

Сега Естер се разкрещя — и не можеше да спре, дори и да искаше. Следващото, което чу, бе гласът на баща й, който тичаше към нея!

— Естер? Миранда?

Нападателят я изблъска встрани и се приближи до вратата. Тя се втурна след него. Опита се да го хване за глезените и да го събори. Вместо това самата тя се озова на пода, удари се силно и отново чу ужасяващия пукот.

Нещо падна и се счупи отвън в коридора. Баща й се блъсна в стената.

Отблясъци от бяла светлина заиграха пред очите на Естер. Стаята заплува пред погледа й, докато се опитваше отново да се покачи на леглото. Заблъска с юмруци и задра с нокти мрежата против комари на прозореца. Изблъска я и скочи навън.

Под прозореца имаше храст от черен градински чай. Тя изпълзя от него, но силните ръце на мъжа се вкопчиха в глезените й и я задърпаха обратно. Одра се в дървения праг, докато мъчеше да се защити.

Естер изкрещя още веднъж. Надяваше се съседите да я чуят, но осъзнаваше също, че вече бе много късно. Те избиваха всеки, който знаеше нещо.

И всеки, който се изпречваше на пътя им.

За уикенда Деймън се прибра у дома. За всички нас това беше голямо събитие. Купих му билет и го помолих да си дойде, за да види Нана. При цялата тази тревога той още повече ни липсваше.

Всичките ми деца успяха да се съберат у дома, макар и само за два дни.

Започнахме с празнично украсена маса в чест на Дей. Не бяхме забравили любимите му блюда: салата Цезар за всички, за мен с аншоа; сандвичи „Раздърпания Джо“ с кайма и домати по рецептата на Нана, а за десерт — хлебчета със стафиди на Джени. Тя за пръв път ги приготви сама, без помощта на Нана. Гостуването на Деймън ни правеше едновременно щастливи и тъжни.

Интересно бе да се проследят промените у дома през погледа му. Джени, Али и аз бяхме свикнали Бри да определя дневния режим, да помага в домашната работа и готвенето. Но за Деймън всичко това беше ново. Той се въздържа от коментари, освен да повтаря много пъти „благодаря ти“, което Бри не пропусна да оцени.

Изчаках да чуем първо разказа му за живота в „Кушинг Академия“ в Масачузетс и да се насладим на вкусната храна заедно, преди да насоча разговора към Мама Нана.

— Нека да поговорим за това — казах му накрая.

Джени въздъхна. Тя беше най-осведомена от децата, но мисля, че емоционално беше най-зле. Двете с Нана бяха невероятно близки. Всичко правеха заедно. Близостта им се породи още когато Джени беше съвсем малка.

— Какво искаш да кажеш, татко? — попита Деймън. — Всички знаем какво става. Или не е така?

— Казах само, че трябва да поговорим. Нана може скоро да се подобри. На това се надяваме. Или да остане за още в кома. Възможно е да не се събуди повече…

— Може да умре — изрече го Джени вместо мен, с неочаквано по-груб тон. — Знаем го, тате. Даже и Али го знае.

Погледнах към него, но той остана спокоен. По свой начин бе успял да надрасне възрастта си. Както Нана, така и аз разговаряхме с него като с възрастен, уважавахме интелигентността му, още откакто бе само на четири години. Според една от моите теории за възпитаването на децата, споделяна и от Нана, родителската любов никога не е достатъчна, но атмосферата и отношенията в домашната среда трябва да ги подготвят за онова, с което щяха да се сблъскат навън.