Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Госпожо Крос — заговори доктор Енгълфийлд, — възстановявате се забележително добре, като се имат предвид всички обстоятелства. Препоръчвам ви да останете още една нощ, след което може да ви изпишем.

— Харесва ми думата препоръчвам — каза Нана. — Благодаря ви за препоръката, докторе. Оценявам я. А сега, ако ме извините, моят внук ще ме отведе у дома. Имам работа за вършене днес, да пека кейкове, да ви напиша благодарствено писмо…

Примирих се, като видях как доктор Енгълфийлд сви леко рамене.

След четиридесет и пет минути Нана и аз пътувахме към къщи.

В колата тя ми напомни за стария тъмнокафяв лабрадор, който имахме в Северна Каролина, когато бях дете. Беше малко преди родителите ми да умрат. Прозорецът на колата беше спуснат и въздухът я облъхваше силно, докато навън светът профучаваше покрай нас. Очаквах донякъде тя да започне да рецитира думите на доктор Кинг: Най-сетне свободни! Най-сетне свободни!

Или може би някой подбран цитат от репликите на Морган Фрийман във филма „Ритни камбаната с финес“.

Тя се извърна към мен и потупа тапицерията на седалката.

— Как ги правят толкова удобни тези седалки? На тази мога да спя много по-добре, отколкото в онова болнично легло. Сигурна съм в това.

— Значи няма да възразиш, ако превърна твоята стая в работен кабинет — заявих с непроницаема физиономия.

Тя се разсмя и се зае да спуска седалката си.

— Само гледай как ще го направя. — Но когато се спусна прекалено много назад, смехът й отстъпи пред пристъпа на задушаваща кашлица. Дробовете й още бяха зле и тя се присви, докато кашляше хрипливо, от което стомахът ми се стегна.

Спрях край шосето и промуших ръка зад гърба й, докато изправя седалката. Нана ми махна с ръка да я оставя на мира. Още кашляше, но вече беше по-добре. Моето сърце обаче бясно препускаше. Можех да се обзаложа, че възстановяването й ще е вълнуваща емоция.

Епизодът с кашлицата ми се стори удобен претекст, затова като потеглихме отново, аз й казах:

— Слушай, с Бри си обмисляхме дали да не вземем още някого в къщата…

Старата жена изсумтя недоволно.

— Нямам нужда някаква прекалено загрижена непозната да виси около мен и да поддържа възглавниците бухнали. Ще е неудобно. И скъпо. Сега повече се нуждаем от нов покрив, Алекс, а не от болногледачка.

— Чух те — кимнах. Очаквах го този отговор. — Но няма да съм спокоен, ако те оставя сама вкъщи. Имаме достатъчно пари.

— О, разбирам. — Тя скръсти ръце в скута си. — Явно това искаш. Сега вече те разбрах чудесно.

— Хайде да не спорим. Нали се прибираш у дома — продължих с примирен тон, но успях да видя как тя завъртя очи. Правеше се на обидена, само и само за да отклони темата, и при това се забавляваше.

Което още не означаваше, че ще отстъпи по въпроса за „болногледачката“.

— Е, поне пациентът е в добро настроение.

— Да, така е — отговори ми Нана. Излязохме на Пета улица и тя се понадигна малко по-високо в седалката си. — И да знаеш, че никой, дори и великият Алекс Крос, няма да успее да провали хубав ден като този.

А след няколко секунди добави:

— И никакви болногледачки!

Над външната врата висеше плакат, написан набързо, но с половин дузина цветове: Добре дошла у дома, Нана!

Хлапетата наизскочиха веднага щом ни видяха. Затичах се и грабнах Али на ръце, преди да се хвърли към Нана насред алеята за автомобили.

— Внимателно! — извиках на Джени, която вече успя да се спре.

— Толкова ни липсваше! — изпищя тя. — О, Нана, добре дошла у дома! Добре дошла, добре дошла!

— Прегърни ме истински, Джанеле. Няма да се счупя — отвърна й старата, светнала от радост.

Али настоя той да носи куфара й и затопурка с него по стъпалата зад нас, докато Нана вървеше напред, подкрепяна от едната страна от мен, а от другата — от Джени.

Като влязохме в кухнята, заварихме Бри да говори по телефона. Щом видя Нана, тя се усмихна широко и вдигна пръст в знак, че е постигнала важна победа.

— Да, сър. Ще се постарая. Много ви благодаря — каза Бри по телефона.

— Кой беше? — попитах я, но тя вече се бе втурнала към Нана да я прегърне.

— Внимателно! — извика й Али и стресна старата.

— Да не съм кошница с яйца — разсърди се тя. — Аз съм корава дама.

Настанихме се около масата в кухнята, след като Нана категорично заяви, че ще си легне тогава, когато го направят „нормалните хора“.

След като се поуспокоихме, Бри се изкашля, сякаш щеше да ни съобщи нещо. Първо ни огледа един по един, после заговори: