Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Дяволски си прав, Алекс. В това е цялата работа. Тези оплаквания биха могли да се превърнат в проблем. За теб и за цялото разследване.

Говорех с Дейвис, но в същото време се опитвах да осмисля подробно случващото се. Оплакванията от граждани — които са разследвани — могат да приключат с едно от четирите възможни заключения: да бъдат оставени без последствия, да бъдат преценени като неоснователни, да бъдат класифицирани като недоказуеми поради липса на доказателства или разследващият детектив да бъде отстранен заради нарушения на правилата. Уверен бях, че ще ме сполети най-лошото, че ще попадна в последната категория.

Дейвис обаче не бе приключил с мен.

— Дал съм ти повече свобода на действие, отколкото на всеки друг от детективите в този отдел — припомни ми той.

— Благодаря ти. Но се справям добре, нали? Въпреки че не изглежда така отстрани.

С това си спечелих съвсем беглата му усмивка. Гледа ме изучаващо още няколко секунди, сетне се облегна назад. А щом започна отново да се рови из книжата, разбрах, че най-лошото е отминало. Или поне засега.

— Искам те за това разследване, Алекс. Но, повярвай ми, когато ти казвам, че на минутата — и имам предвид буквално на минутата, — в която някой се опита да ми отнеме контрола върху работата ми, ти ще изхвърчиш.

Изправи се, което за мен бе знак да се измъкна, докато още имах тази възможност.

— Дръж ме в течение. Не искам да те викам отново. Ти ще ми се обаждаш.

— Разбира се — уверих го, преди да си тръгна. Ако се бях помотал още малко, трябваше да му кажа за срещата ми с Нед Махони, а това бе нещо, което точно сега не можех да си позволя. Не и ако Дейвис вече обмисляше как да ми дръпне юздите.

Щях да му го съобщя по-късно. Веднага щом намеря за себе си отговорите на някои въпроси.

Тони Никълсън си спомняше един разказ, много популярен по времето, когато беше ученик. Май се казваше „Най-опасната игра“ и беше написан от Ричард Конъл. Е, сега самият той играеше подобна игра, само че в реалния живот, и тя бе много по-опасна, отколкото онази измислена история.

Никълсън се втренчи в мониторите върху бюрото си — гледаше и чакаше, като си налагаше да не бърза с уискито. Зевс щеше да пристигне всеки момент или поне така се предвиждаше според програмата за вечерта. Никълсън трябваше да вземе решение.

От месеци насам разиграваше все същата игра с този луд. През цялото това време Никълсън държеше апартамента в някогашната пристройка за карети запазен само за Зевс. Определяше компаньонки винаги когато Зевс му поискваше, а след това се измъчваше, чудейки се дали би било равносилно на самоубийство, ако запише едно от частните му малки партита.

Никълсън го бе наблюдавал тайно при няколко сеанса, но още нямаше представа на какво е способен Зевс, нито кой е той. Мъжът определено се включваше в играта много грубо. Всъщност някои от компаньонките, с които той бе имал сеанси, след това напълно изчезваха; поне никога не се връщаха на работа, след като се бяха виждали със Зевс.

Точно в дванадесет и половина през нощта черен мерцедес с тъмни стъкла се появи пред вратата на оградата. Никой не позвъни, защото Никълсън дистанционно подаде сигнал за отваряне, след което отново се настани на стола си, за да изчака колата да стигне до края на алеята.

Пръстите му импулсивно заиграха по тъчпада на клавиатурата. Запиши го, не го записвай, запиши го, не го записвай…

Мерцедесът скоро премина покрай фасадата на главната къща, но не спря, а продължи нататък към някогашната пристройка за карети — където бе крайната цел на пътуването. Както винаги, регистрационните номера на колата бяха покрити с предпазни калъфи.

Преди Зевс там се намираше частен ВИП апартамент за всеки предварително записал се клиент, който можеше да си го позволи. Таксите започваха от двадесет хиляди за една нощ, при това само за ползването на помещението и бюфета. Апартаментът бе снабден с най-изисканите спиртни напитки и вина, с напълно заредена кухня, способна да угоди на вкусовете на всеки чревоугодник. Имаше парна баня, цялата в мрамор, както и швейцарски душ, способен да масажира тялото през шестнадесет фини дюзи. Бяха монтирани отделни телефонни линии, управлявани от софтуер за осуетяване на проследяването на търсените номера и апаратура за изопачаването на гласа в широк честотен обхват, за да не се разпознават говорещите.

Никълсън превключи на кадрите от салона, където две момичета очакваха госта — както им бе заповядано. Те знаеха единствено, че предстои парти само за един клиент и че за вечерта им бе обещано заплащане с петдесет процента отгоре, което означаваше, че всяка от тях щеше да вземе минимум по четири хиляди долара само за няколко часа работа.