Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Продължавай — подканих го. — Целият съм слух.

Махони сведе очи.

— Нали знаеш, че твоята племенница беше, хм…

— Да. Запознат съм с всичките подробности от докладите на съдебните медици. Видях я в патоанатомията.

Той захвърли чашката с остатъка от кафето си в едно кошче за смет.

— Възможно е, дори е вероятно, Каролайн да е била убита от някого в този клуб.

— Почакай. — Отново спряхме. Изчаках да отмине една русокоса майка с три малки деца с рошави руси коси и цяла камара от детски гащеризончета, натъпкани в торби. — Защо се намесва Бюрото?

— Технически подробности ли искаш, Алекс? Защото тялото е било транспортирано през граница между два съседни щата.

Замислих се за онзи гангстер, който беше намерен, но после му изгубиха дирите: Джони Тучи.

— Да не ми говориш за онзи загубеняк от Филаделфия?

— Той не ни интересува. Между другото съществува вероятност вече да е мъртъв. Алекс, този клуб често се посещава от много по-важни личности от Вашингтон. През последните два дни атмосферата в Бюрото стана много тежка. Изключително тежка.

— Предполагам, искаш да кажеш, че и Бърнс е замесен. — Рон Бърнс беше директор на Бюрото, много достоен мъж. Махони обаче поклати глава: нямаше да отвърне директно на въпроса ми, но можех сам да се досетя за отговора. — Нед, каквото и да става, искам само да помогна.

— Така си и мислех. Но първо ме изслушай, Алекс. Трябва да очакваш да те следят, докато разследваш този случай. Може да стане толкова гнусно, колкото не можеш да си представиш.

— Е, тогава толкова по-добре. Просто ще означава, че някой се вълнува от случая. Ще поема този риск.

— Вече си го поел. — Нед ме потупа по рамото и ме удостои с тъжна усмивка. — Само дето досега не си го знаел.

Срещата с Нед беше полезна, но ми причини главоболие, затова си пуснах за малко Брамс в колата, докато се връщах до Джудишъри Скуеър. Шофирайки из улиците на Вашингтон, получих съобщение по гласовата поща от секретарката на Рамон Дейвис. Директорът искал да ме види колкото е възможно по-скоро. Последния път Дейвис ми се обади, за да ми каже, че Каролайн е убита.

Когато стигнах до Дейли Билдинг, пренебрегнах асансьора и се изкачих по стълбището до третия етаж. Вратата на кабинета на Дейвис беше отворена и аз почуках на рамката.

Той се бе заровил сред документите, с които беше отрупано бюрото му. На стената зад него висеше голямата му колекция от почетни грамоти и похвали, включително и за детектив на 2002 година на вашингтонската полиция. Аз получих тази награда за 2004-а, но не разполагах с толкова голям кабинет, за да я окача в рамка на стената. Всъщност моята грамота беше завряна в някакво чекмедже из къщата или поне така се надявах.

Дейвис ми кимна, щом ме зърна. Не можеше да се каже, че бяхме приятели, но добре се бяхме сработили и взаимно се уважавахме.

— Влез и затвори вратата.

При сядането разпознах моя почерк върху едно от фотокопията, които четеше.

— Това да не е папката за случая с Каролайн? — попитах.

Дейвис не бързаше да ми отвърне. Облегна се на стола си и ме изгледа съсредоточено за няколко секунди. После заговори:

— Тази сутрин ми се обадиха от отдела за вътрешни разследвания.

Значи това било. Точно сега най-малко исках да си имам работа с тях. Отскоро отделът за вътрешни разследвания се наричаше Служба за професионална отговорност. Преди това беше просто вътрешни разследвания. Нищо не можеше да се предприеме във вашингтонската полиция без одобрението на този отдел.

— Какво искат? — заинтересувах се аз.

— Мисля, че сам се досещаш. Заплашвал ли си онзи телевизионен водещ в Канал 9? Райън Уилъби? Поне той така твърди, както и асистентката му.

Отново поех дъх, преди да отговоря.

— Пълни глупости. Просто атмосферата малко се разгорещи, това е всичко.

— Добре. Но вчера имах още едно обаждане, от конгресмена Минцър. Можеш ли да отгатнеш за какво ме потърси?

Не можех да повярвам — макар че беше типично за властимащите във Вашингтон.

— И двамата фигурираха в списъка с телефонните номера, който намериха в апартамента на Каролайн.

— Не е необходимо да ми обясняваш нещо толкова елементарно. Все още се справям. — Той вдигна папката, за да илюстрира мисълта си. — Искам само да се уверя, че действаш с хладен разсъдък по случая.

— Точно това правя. Но тук не става дума за поредното разследване за убийство и нямам предвид само това, че племенницата ми е била накълцана на парчета.