Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Добър вечер, дами — поздрави ги той, като ги огледа с погледа си на познавач. — Да, да, много добре. Чудесно. Великолепни сте. Съвършени сте, всички, във всяко едно отношение.

— Благодаря ти, Тони — отвърна една малко по-силно от останалите. Беше Катрин, разбира се, чиито сиво-сини очи винаги се приковаваха върху неговите нордически черти малко по-дълго от очите на останалите компаньонки. Нямаше нищо против да се пусне на шефа си, но той отлично разбираше какво се криеше зад това. Като например да замени жената на живота му.

Никълсън се наведе, за да й прошепне на ухото, като прокара пръст по подгъва на миниполата й от бяла дантела.

— Все пак си мисля, Кат, че трябваше да избереш по-различна рокля. Не можем да си позволим курвите да изглеждат като курви, нали?

Видя как красивото момиче се напрегна, за да задържи бляскавата усмивка на лицето си — сякаш й бе казал нещо очарователно и сладко. Без дума да отрони, тя се изправи и напусна помещението.

— Ще се отбия до дамската тоалетна — прошепна.

След като се увери, че всичко останало е в превъзходен работен порядък, Никълсън продължи към заключения си кабинет на третия етаж. Това бе единственото помещение, в което той не допускаше нито някой от гостите си, нито от персонала.

Щом влезе вътре, си наля една чаша от шампанското „Болинджър“, по седемстотин долара бутилката — подарък, който направи на себе си от запасите за клиентите. Днес бе трескав ден. Едва сега най-после можеше да се отпусне.

Е, не напълно, но поне имаше „Болинджър“.

Върху бюрото пред него се издигаха два монитора с плоски екрани. Включи уредбата и набра една дълга парола.

Върху единия от двата екрана се изписаха редици от миниатюрни изображения, подредени като плочки на домино.

На пръв поглед приличаха на дребни картинки, изпълнени с живот, като всяка от тях изобразяваше различни помещения в къщата — фоайето, мецанина, апартаментите за гости, залите за масажи, подземието, кабините за воайорите. Всичко бяха тридесет и шест.

Никълсън се спря само за миг, за да се полюбува на двете изображения на Катрин в една от съблекалните. Само по прашки, с разголени гърди, тя си довършваше грима. Колкото и да беше красива, Катрин си оставаше грешка — прекалено амбициозна, прекалено лукава, — но точно сега това не беше най-важното, което го вълнуваше.

Кликна върху изображението за следене на алеята за автомобили пред сградата и го издърпа с мишката така, че да се увеличи в максимален размер върху втория монитор. В долния ъгъл на екрана започна да се отброява времето.

Кликна още веднъж, този път върху червения триъгълен бутон отстрани — бутона за запис.

Първите коли току-що се показаха. Партито започваше.

— Нека чукането да започне — преносно и иначе. Каквото желаят малките им надървени пишки.

Към единадесет и половина много скъпо обзаведеният и изключително труднодостъпен клуб „Блаксмит Фармс“ беше под пълна пара. Всички апартаменти за гости бяха заети, както и залите за масажи, подземието, дори и мецанинът се бяха превърнали в арена на разгорещен секс и всевъзможни лудории — момиче с момче, момче с момче, момиче с момче и момиче, всичко, което клиентът пожелае.

Тази вечер цялата къща беше запазена за ергенско парти: пет красиви момчета като компаньони, тридесет и четири ослепителни момичета и двадесет и един страшно закопнели за свежа плът гости. Всеки от тях беше платил предварително клубната си такса по сто и петдесет хиляди долара, вече прехвърлени в закодираната банкова сметка на клуба.

Домакинът на ергенското парти — който щеше да бъде кумът на предстоящата сватба — беше добре познат на Никълсън: Темпъл Суитър, партньор в една от най-престижните и влиятелни юридически кантори във Вашингтон. Сред клиентите му фигурираха Съветът за проучване на фамилното родословие, както и кралски фамилии от Саудитска Арабия, а също и членове на предишната администрация на Белия дом.

Никълсън, както винаги, си беше свършил изрядно домашната работа.

Бенджамин Пейнтър, ергенът, заради когото бе това парти, се сродяваше с една от най-видните фамилии от вашингтонските династии. От следващата седмица щеше да има право да нарича „татко“ първия сенатор на Вирджиния, а „мамо“ една от любимите жертви на столичните пластични хирурзи. Всички бяха убедени, че скоро ще се кандидатира за Сената, заради което господин Пейнтър беше много ценен — според погледа на Никълсън към света.