Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Сър, склонен съм да ви препоръчам да засекретите в максимална степен всички документи на специалните служби, свързани с вашата дейност — до второ нареждане.

— Сър, всяка заповед за засекретяване на подобна информация ще ви застави да се подписвате там, където не бихте желали — намеси се Корморан.

— Но в същото време ще превърне тази информация в недостъпна за нежелани от нас лица — настоя Рийс. Тилман имаше не само правото да заобикаля разпоредбите на службите за сигурност към Белия дом, но дори и закона за свободата на словото.

— Добре — кимна Тилман на шефа на специалните служби. После попита: — Какво ще кажеш за онзи детектив, Крос? Трябва ли да се безпокоим от него?

Корморан се замисли.

— Трудно е да се каже, докато не изрови нещо. Ако въобще успее да го направи. Ще го държа под око и ако нещо се промени, ще ви уведомя…

— Не мен — заяви Тилман твърдо. — Само през Гейб. Всичко отсега нататък ще минава през Гейб.

— Разбира се.

Рийс се улови, че прокарва пръсти през косата си, дори без да се усети. Току-що бяха стигнали до Конгресния център и сега му оставаше само някак си да приключи дискусията.

— Има ли още нещо, което трябва да зная? — заговори забързано. — Нещо, което си премълчал? Като например кой, по дяволите, е Зевс?

Лицето на Корморан почервеня, но всичкото, което изрече, бе само:

— Пристигнахме, сър.

Нана беше жива. Само това имаше значение; само това ме интересуваше в момента. Но се питах защо, когато изгубиш някого или те грози опасност да изгубиш човек, който е много важен за теб, точно тогава той ти става по-скъп от всякога.

Дяволски мъчително беше да я чакам в болницата, докато я върнат от изследванията. Трябваше да вися с часове в един стерилен, осветен само с луминесцентни лампи, коридор, докато мозъкът ми трескаво обмисляше всичките възможно най-лоши сценарии — лош мой навик от работата. Опитах се да не мисля за нищо друго, освен за хубавите спомени с Нана. Върнах се назад в миналото си, чак до началото — бях десетгодишен, когато тя замени родителите ми в моя живот.

Когато най-после я изнесоха на носилката, за мен беше като божи дар само да я погледна в очите. Беше в безсъзнание, когато я доведохме тук, и нямахме никаква гаранция, че някога отново ще мога да я видя жива.

Но ето че беше жива и дори говореше.

— Малко ви поизплаших, нали? — Гласът й беше слаб, хрипкав, а тя ми се стори дори още по-смалена от обичайното, макар да я бяха надигнали върху възглавницата в носилката. Но поне беше будна.

— Слабо е да се каже, че ме поизплаши — признах си. Това бе всичко, което можех да сторя, за да не я притесня. Наведох се над нея и я целунах нежно по бузата. — Добре дошла обратно у дома, стара жено — прошепнах в ухото й, само колкото да я накарам да се усмихне. И тя наистина го направи.

— Хубаво е да се завърнеш. А сега, хайде, да се махаме от тук!

След като настанихме Нана в болнично легло , ни посети дежурният кардиолог. Името й беше доктор Енгълфийлд, изглеждаше някъде около петдесетте. Имаше състрадателна физиономия, на която обаче не липсваше онази професионална безпристрастност, каквато бях виждал при толкова много специалисти.

Докато разговаряше с нас, тя прегледа кардиограмата на Нана.

— Госпожо Крос, основната ви диагноза е сърдечна недостатъчност. По-конкретно казано, сърцето ви не изпомпва достатъчно кръв за вашата кръвоносна система. Това означава, че не получавате достатъчно кислород или хранителни вещества и най-вероятно на това се е дължал припадъкът от тази сутрин.

Нана кимна, без да показва някакви емоции. Първото, което попита, бе:

— Кога най-рано ще мога да си тръгна от болницата?

— Средният престой при подобна диагноза е от четири до пет дни. Бих искала да проверя и евентуално да променя медикаментите, които взимате за кръвното си налягане. Точно това ще изследваме през следващите няколко дни.

— О, тогава ще си бъда у дома, докторе. Вие къде ще бъдете?

Доктор Енгълфийлд се засмя любезно, като си мислеше, че старата жена се шегува. Но още щом си тръгна, Нана се обърна към мен.

— Трябва да разговаряме с някой друг, Алекс. Готова съм да се върна у дома.

— Така ли? — попитах я, като се стараех да поддържам по-спокоен тона на разговора.

— Да, така. — Махна с ръка, като опит да ме прогони от стаята. — Хайде, върви. Погрижи се по-скоро да ме изпишат.

Това вече започна да ме притеснява. Никога не си бях позволявал да нареждам на Нана какво да прави, но сега внезапно трябваше да направя тъкмо това.