Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Мисля, че този път се налага да последваме съвета на лекарката — заявих. — Ако няколко нощи в болницата ще ни гарантират, че случилото се тази сутрин няма да се повтори, тогава съм изцяло за това да останеш.

— Май не чуваш какво ти казвам, Алекс. — Гласът й се промени за секунда и тя ме сграбчи за китката. — Няма да прекарам нито един ден в това болнично легло, чуваш ли ме? Отказвам. Имам право на това.

— Нана…

— Не! — Пусна ръката ми и насочи срещу мен треперещия си пръст. — Нито пък ще търпя този тон. А сега ще уважиш ли желанията ми или не? Ще стана и сама ще го направя, ако се налага. Знаеш, че ще го сторя, Алекс.

Беше ужасно да слушам всичко това, изправен срещу назидателния й пръст. Нана настояваше, но в същото време ме умоляваше да се вслушам в желанията й. Приседнах на ръба на леглото и се наведох така, че главата ми се доближи до нейната. Затворих очи, преди да заговоря:

— Нана, искам да се отнасяш сериозно към тези процедури за възстановяване. Намали темпото и ги остави да те излекуват. Длъжна си. Затова бъди разумна. — Последното Нана ми го бе повтаряла още откакто бях десетгодишен. Бъди разумен.

В стаята надвисна пълна тишина, освен изшумоляването, когато тя отново се отпусна на възглавницата си. Когато отворих очи, видях сълзите, стичащи се по бузите й.

— Така ли ще бъде? Тук ли ще умра?

Грабнах стола и го преместих близо до леглото й. По-късно заспах в същия този стол.

— Никой няма да умира тази вечер — уверих я аз.

Тони Никълсън бе много изнервен, дори вбесен . Закъсняваше, благодарение на някакъв тир, преобърнал се насред магистралата, водеща към града. Когато най-после се добра до „Блаксмит Фармс“, вече бе малко след девет и половина вечерта, а важните му гости според програмата трябваше да пристигнат след не повече от половин час. Включително и един много специален гост.

Остана в колата си и позвъни по мобилния.

— Да? — отговори му женски глас. Културен. С британски акцент. Секретарката му Мери Клер.

— Аз съм, М. К.

— Добър вечер, господин Никълсън. Малко закъснявате.

Нима, Шерлок? , помисли си Никълсън, но не го изрече гласно.

Вратата се отвори и отново прихлопна, след като вкара през нея своето порше, модел „Кайман S“.

Дългата автомобилна алея преминаваше през ливади, разпрострени почти на километър и половина, после потъна сред гората, предимно от дъб и американски орех, преди да се покаже главната сграда в имението. Никълсън паркира колата си до стария навес за карети и влезе през високите до тавана врати, водещи към вътрешния двор.

— Тук съм. Тук съм. Съжалявам.

Домакинята му за вечерта, пищна красавица на име Естер от остров Тринидад, подреждаше за гостите менютата с кожени подвързии върху масата Чипъндейл във фоайето.

— Има ли нещо за мен? — попита я той. — Някакви непредвидени проблеми за тази вечер?

— Никакви, господин Никълсън. Всичко е перфектно. — Естер притежаваше чудесни, спокойни маниери, точно каквито Никълсън обичаше. Тутакси му олекна. — Шампанското „Болинджър“ се изстудява в леда, кутиите са заредени с хондураските пури „Флор де Фарах“, момичетата до едно са красиви и правилно инструктирани, а вие — тя извади часовник от джоба си — имате поне двадесет минути преди пристигането на първите ни гости според програмата. Предупредени са предварително. Ще дойдат точно навреме. Звучаха много ентусиазирано…

— Тогава всичко е наред. Отлично свършена работа. Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш.

Никълсън прекоси забързано първия етаж, преди да се насочи към горния. Фоайето и салоните в него удивително напомняха за клубовете на английските джентълмени — с махагоновите си ламперии, месинговите детайли по баровете и изобилието от невероятно скъпите антики. Приличаше на място, за което баща му можеше само да мечтае, като се има предвид проклетото кастово разделение в Англия. Никълсън бе роден в Брайтън, в работническо семейство, но отдавна бе загърбил цялата тази мрачна гадост. Сега бе крал. Или поне принц от кралското семейство.

Изкачи стъпалата до втория етаж, където няколко от момичетата вече бяха облечени за вечерта и чакаха първата вълна от гости, най-зажаднелите мераклии.

Зашеметяващи красавици, елегантни и секси, те седяха по ниските канапета в мецанина и си бърбореха. Наоколо по пода бяха разпръснати възглавници, много удобни. Имаше и много слоеве от драперии от меки тъкани, които можеха да се спускат за по-голямо уединение, в зависимост от желанията на участниците в партито.