Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Йоаким замълча за миг, после поклати глава.

— Не сме. Вече имаме копие от натривката и тя не ни казва нищо.

— Кайин знае ли къде се намира камъкът?

— Не, не знае. А и да знае, какво значение има?

Лурдс взе новата натривка и я сравни с тази в книгата, която беше взел от Кайин.

— Би ли подържал книгата?

Йоаким я хвана.

— Дръж я така, че страницата с натривката да увисне сама надолу — инструктира го Лурдс. Йоаким го направи и останалите се събраха около него, за да видят какво прави.

Лурдс сгъна новата натривка, така че да покрие тази в книгата. После насочи фенерчето си зад листовете, за да ги освети. Когато ги наложи, те паснаха точно.

Той се ухили.

— Изглежда, че е същият камък.

— Това не беше необходимо.

Лурдс започна да рови в раницата си за цифровата камера.

— Разбира се, че е. Емпиричното доказателство винаги е важно. Особено щом ще спасява света.

— Вие още не вярвате.

— Не ти ли е хрумвало, че може би съм в състояние да прочета този език именно защото не вярвам? Не търсим едно и също. Нямам предразсъдъци относно това, което трябва да открием, и как би трябвало да го открием. Поне предубеден съм за това, което търсим.

Йоаким не каза нищо.

— Вярвам обаче, че ще ти дам отговорите, които търсите от над осемстотин години. Вземи фенера и го насочи към камъка.

— Още емпирични доказателства?

— Не — отвърна Олимпия с многозначителна усмивка. — Томас обича да снима за спомен.

След като приключи с камерата, Лурдс я прибра обратно в раницата.

— Сега трябва да използваш вярата, която с такава готовност заявяваш, че имаш. — Той извади малък лост от външния джоб на раницата.

— Какво ще правите? — попита Йоаким.

Лурдс посочи с лоста.

— Ще изкъртя камъка от стената. — Думите още не бяха излезли от устата му, когато Йоаким го фрасна по лицето с юмрук. Болка взриви главата на Лурдс и той политна назад.

Навлязъл вече навътре в прохода, полковник Антъни Екарт стоеше неподвижно и изучаваше терена през очилата за нощно виждане. Дотук нямаше никаква следа от Лурдс и останалите.

Стомахът на Екарт се беше свил и го болеше от превъзбуда. Нямаше търпение да се срещне отблизо с червенокосата жена. Хората, които беше загубил в университета, бяха добри мъже, в никакъв случай приятели, но добри войници трудно се намираха.

— Мейфийлд имаш ли координатите на нашата позиция? — попита Екарт.

— Тъй вярно, сър. Пренасочих наземните отряди. Подкреплението е почти директно над вас.

— Близо до църквата?

— Тъй вярно. Определям координатите на точната ви позиция под църквата сега.

Екарт се загледа в голите стени.

— Какво има отдолу?

— Тунели. Много тунели. Съдейки по картите, които успях да сваля от градските служби за геоложки проучвания, долу е същинско свърталище на плъхове.

— Така е. Имаш ли представа накъде се е запътил обектът ни?

— Нямам. Както казах, отдолу е пълно с тунели. И то на няколко нива. Някои минават под останалите, без да ги пресичат.

Екарт се замисли за това. Някога по време на война тунелите били важни отбранителни съоръжения. Позволявали на големи военни отряди да изчезват или да се появят някъде другаде на бойното поле. Сапьорите били специално обучени да прокопават тунели под стените на замъците и други укрепления или да взривяват стени. Отдолу се простираха и пътища за доставка на продоволствие и за отстъпление.

— Трябва да е свързано с църквата — рече Мейфийлд. — В нея някога е имало съкровища. Може да има нещо ценно отдолу.

— Добре — отвърна Екарт, — джипиесът отчита координатите ни идеално?

— Тъй вярно. Държа под око и задната ви врата.

Екарт даде знак и отрядът му тръгна като добре смазана машина.

Само след няколко минути тунелът се разклони на три. Екарт махна на един от мъжете отпред и той използва скрит термографски скенер, за да улови следите от топлината, оставена от мъжа, когото преследваха. Телесната температура на групата беше погълната от камъка, но оставаше достатъчно силна, макар и едва забележима следа. Ако изостанеха прекалено много, следата щеше да изстине и щяха да ги изгубят.

След кратко разстояние стигнаха до ново разклонение. Този път скенерът не улови следата.

— Какво става? — попита Екарт, когато войникът се завъртя и отново провери показанията.

— Няма никакви показания, сър.

— Каза, че на практика сме върху тях.

— Да, сър. Бяхме. Всъщност още сме: — Войникът погледна стената до тях. — Показанията сочат, че са влезли право в тази стена.