— Хайде! — Йоаким изчезна в отвора.
Вече от другата страна, Лурдс насочи фенера пред себе си, после го обърна назад. Имаше само един път: напред. Тунелът свършваше зад тях. Освен това беше по-тесен от предишния. Трябваше да се извърти странично, за да може да мине.
— Този проход е направен за по-дребни мъже — рече Йоаким.
— Явно. — Лурдс държеше шапката си до сърцето. Раницата му се плъзгаше по грубия камък и от време на време се закачаше. Той усещаше с рамото си, че камъните са огладени. Запита се: колко ли хора са преминали през тунела от построяването му? Представи си и историите, които биха разказали.
— Никой не е идвал тук от много отдавна — рече Йоаким. — Аз самият съм влизал само три пъти.
— Защо?
— Защото това е свято място и защото Свитъкът не е тук.
Лурдс знаеше, че последното беше предизвикателство към него, но не му обърна внимание. Не твърдеше, че Свитъкът на радостта е тук. Надяваше се само, че ще излезе прав относно другото си подозрение.
— Кой знае за това място?
Тунелът започна да се спуска надолу и Лурдс пристъпваше внимателно. Имаше чувството, че някога в камъка е имало издълбани стъпала. Средата на тунела беше извита леко под формата на дъга и като че ли беше по изтъркана.
— Всички в Братството.
— Идват ли тук?
— Никой няма право да идва тук. До днес жена не е влизала в прохода.
— Дори Олимпия?
— Дори тя.
— Йоаким явно пази тайни по-добре, отколкото очаквах — намеси се Олимпия. — Допреди два месеца не знаех, че е част от Братството.
— Как се избират братята за ордена? — попита Лурдс.
— Обикновено се предава от баща на син — отвърна Йоаким. — Рядко може да бъде приет и племенник, или някой стар монах може да предаде знанията си на своя внук.
— Баща ти?
— Да.
— Още един много потаен мъж — обади се Олимпия.
— Баща ни започна да ми разказва за Братството още когато бях дете — отвърна Йоаким. — Харесваха ми преданията и идеята да стана част от нещо толкова тайно и важно. Когато пораснах, започнах да се отнасям по-сериозно към задълженията си. — Той замълча. — Най-трудното беше, че от време на време губех вяра и си мислех, че Свитъкът, който се бях заклел да пазя, вече го няма.
— А ако установим, че наистина е така?
Йоаким спря пред една гола стена. Лъчът от фенера му се отрази в камъните и освети лицето му. Изглеждаше мрачно.
— Както ви казах, професор Лурдс, докато светът е невредим, не сме закъснели. Свитъкът на радостта още съществува. Той е някъде навън и трябва да го открием.
Лурдс освети голата стена. Търсеше вдлъбнатини и пукнатини, но не откри нищо.
— Още една врата предполагам? — попита той.
— Не точно. — Йоаким коленичи и притисна точно определени камъни на пода.
В следващия миг част от пода се отмести с няколко сантиметра, Йоаким заби пръсти в пролуката и дръпна. Каменният капак се плъзна встрани.
Светлината на фенерите разкри каменни стъпала, които водеха надолу. Йоаким ги поведе натам.
Крипта на старейшините
Подземието на „Света София“
Истанбул, Турция
19 март 2010
Каменните стъпала имаха същите изтъркани вдлъбнати следи като прохода преди тях. В случая обаче стъпалата бяха по-стръмни и по-ниски. Лурдс се мъчеше да запази равновесие, докато се спускаше. Освен това стълбата се виеше спираловидно надолу и изпълваше главата му с мисли за преждевременно погребение. Насили се да се съсредоточи върху любопитството и увереността, които го бяха довели на това място.
— По-трудно ли става за дишане? — попита Клийна.
— Въздухът е по-влажен — обясни й Лурдс. — Вдишвай нормално и всичко ще е наред. — Но тясното пространство потискаше и него.
Най-сетне стигнаха до края на мъчителната спираловидна стълба и се озоваха в квадратна стая. Неприятното чувство, обзело Лурдс, изчезна в мига, в който той видя полиците, които покриваха стената. Прашни хроники изпълваха рафтовете в спретнати редици.
Обзет от вълнение, той се приближи до рафтовете. Освети с фенерчето гърбовете на книгите и видя красиво изографисани имена и дати. Връщаха се стотици години назад.
— Това са дневниците на старейшините, които са прекарали в това помещение целия си живот — рече Йоаким.
— Докъде стигат назад във времето? — попита Лурдс с дрезгав глас.
Йоаким застана до него.
— До началото.
— На църквата? — В такъв случай полиците съхраняваха най-малко хиляда и шестстотин години история.
Читать дальше