Йон Колфер: Кодът на вечността

През последните две години моите делови начинания се осъществяваха без родителска намеса. През този период аз продадох пирамидите на западен бизнесмен, фалшифицирах и продадох на търг изгубените дневници на Леонардо да Винчи и лиших Феиния народ от голямо количество от златото му. Но свободата ми в кроенето на планове е към своя край. Както вече писах, баща ми лежи в болница в Хелзинки, където се възстановява от двегодишен плен у руската мафия. Вследствие на мъченията той все още е в безсъзнание, но скоро ще се събуди и отново ще поеме управлението на семейните финанси.

При наличие на двама родители в имението Фоул за мен ще бъде невъзможно да се занимавам свободно с моите незаконни начинания. По-рано това не би представлявало проблем, защото баща ми беше по-голям престъпник от мен, но майка ми е твърдо решена семейство Фоул да излезе на чисто.

Все пак имам време за една последна сделка. Нещо, което майка ми не би одобрила. Не мисля, че и на Феиния народ би се харесало. Затова няма да им казвам.

Артемис Фоул беше почти доволен. Баща му всеки момент можеше да излезе от Университетската болница в Хелзинки. Самият той тъкмо се готвеше за вкусен обяд в „Ан Фен“, лондонски ресторант за морски дарове, а деловият му партньор щеше да пристигне всеки момент. Всичко вървеше по план.

Телохранителят му Бътлър далеч не беше толкова спокоен. Но всъщност той никога не се отпускаше — не можеш да станеш един от най-опасните хора на света, ако току сваляш гарда. Гигантският евроазиатец сновеше между масите в бистрото на Найтсбридж, като поставяше обичайните охранителни средства, разчиствайки пътища за отстъпление.

— Взехте ли си тапите за уши? — попита той своя работодател.

Артемис въздъхна дълбоко.

— Да, Бътлър. Но ми е трудно да си представя, че тук сме в опасност. Това е напълно законна делова среща посред бял ден, за бога.

Тапите за уши бяха всъщност свръхзвукови филтърни гъбички, вероломно задигнати от каските на феината Полиция на Нисшите елементи. Бътлър се беше сдобил с тези каски заедно с друга скъпоценна плячка от феина техника преди близо година, когато при изпълнение на един от плановете на господаря си се беше изправил срещу феиния Отряд по изтеглянето. Гъбичките бяха отгледани в лабораториите на Полицията на Нисшите елементи и имаха дребни порести мембрани, които запечатваха тъпанчетата автоматично, когато нивото на децибелите надхвърляше допустимата граница.

— Може и така да е, Артемис, но това, което е характерно за убийците, е, че обичат да заварват жертвите си неподготвени.

— Сигурно — отвърна Артемис, докато преглеждаше раздела за ордьоври в менюто. — Но кой би имал мотив да ни убие?

Бътлър стрелна с изпепеляващ поглед един от шестимата клиенти в заведението за всеки случай, ако си е наумил нещо. Клиентът беше жена към осемдесетте.

— Може и да не ни преследват. Но не забравяйте, че Джон Спайро е влиятелен човек. Докарал е много компании до фалит. Може да попаднем под кръстосан огън.

Артемис кимна. Както винаги, Бътлър беше прав, а това обясняваше защо двамата са още живи. Джон Спайро, американецът, с когото имаше среща, беше точно от хората, които най-много привличаха наемните убийци. Преуспял милиардер от бизнеса с информационни технологии, с тъмно минало и предполагаеми връзки с мафията. Носеха се слухове, че компанията му „Рибас Чипс“ е стигнала до върха благодарение на откраднато изобретение. Разбира се, нямаше доказателства въпреки усилията на областния прокурор на Чикаго. Нееднократни при това.

Сервитьорката се приближи към тях и ги дари с ослепителната си усмивка.

— Здравей, младежо. Не искаш ли да видиш листа с детското меню?

Една вена на челото на Артемис започна да пулсира.

— Не, госпожице, не искам да видя листа с детското меню . Без съмнение самият лист с детското меню е по-вкусен от храната в него. Бих искал да поръчам алакарт. Или не сервирате риба на малолетни?

Усмивката на сервитьорката заседна между два кътни зъба. Речникът на Артемис оказваше подобен ефект върху повечето възрастни.