Йон Колфер - Кодът на вечността

— Тихо, Артемис. Тези хора са професионалисти, с тях не можем да се пазарим.

Тъпст завъртя глава и прешлените на врата му изпращяха.

— Имаш право, Бътлър. Тук сме да ти видим сметката. Още щом се обадихте на господин Спайро, започнахме да пращаме хора насам. Не мога да повярвам, че се хвана, човече. Сигурно остаряваш.

Самият Бътлър не можеше да повярва. Навремето би проверил мястото за среща седмица по-рано, преди да го одобри. Може би наистина остаряваше, но ето че сега му се отваряше идеалната възможност да не остарява повече.

— Добре, Тъпст — каза той, като разпери пред Арно празните си длани. — Само ти и аз. Един на един.

— Много благородно — отвърна Тъпст. — Това сигурно е някакъв азиатски код на честта. Аз обаче нямам код. Ако си мислиш, че ще ви оставя да се измъкнете от тук, трябва да си откачил. Сделката не е приключила. Аз те застрелвам. Ти умираш. Няма бой, няма дуел.

Той мързеливо посегна към колана на панталоните си. Защо да бърза? Достатъчно беше Бътлър да помръдне — и десетина куршума щяха да го пронижат.

Мозъкът на Артемис беше като изключен компютър. Обичайният поток от идеи бе пресъхнал. Ще умра, помисли си той. Не е за вярване.

Бътлър говореше нещо. Артемис реши да се заслуша.

— Чуй, жътвари златно слънце викат — каза телохранителят, като произнасяше отчетливо всяка дума.

— К’во рече? Какви ги дрънкаш? Май големия Бътлър го е хванало шубето, а? Ще има да разправям на момчетата.

Но старата дама като че ли се замисли.

— Чуй, жътвари… Знам какво е това.

Артемис също знаеше. Това беше почти пълният код за детониране на феината звукова граната, намагнитена и залепена за долната част на масата. Поредното от дребните приспособления за сигурност на Бътлър. Още една дума — и гранатата щеше да избухне, като образува плътна звукова стена, която да изпълни цялата сграда, да изпотроши прозорците и да спука тъпанчетата на всички присъстващи. Нямаше да има нито дим, нито пламъци, но след около пет секунди всеки в радиус от десет метра без тапи за уши щеше да изпита непоносима болка. Само още една дума.

Старата дама се почеса по главата с цевта на револвера.

— Чуй, жътвари… Сега си спомням, монахините ни учеха на това в училище. Чуй, жътвари златно слънце викат. Това е едно от онези изречения за запаметяване. За цветовете на дъгата.

Дъгата. Последната дума. Артемис си припомни — съвсем навреме, — че трябва да отвори уста. Ако беше останал със стиснати зъби, звуковите вълни щяха да ги натрошат като стъкло.

При детонацията на гранатата се образува вълна от компресиран звук и моментално единайсет души полетяха към най-отдалечените кътчета на помещението, докато срещнаха препятствието на стените. По-големите късметлии се блъснаха в преградните стени и направо минаха през тях. Онези, на които не провървя толкова, се удариха в носещите стени. Изпотрошиха всичко. Освен стените.

Артемис се озова на сигурно място в мечешката прегръдка на Бътлър. Телохранителят стоеше здраво заклещен в една солидна рамка на врата и стискаше момчето в ръцете си. Те имаха и други сериозни предимства пред убийците на Спайро: зъбите им бяха непокътнати, нямаха телесни фрактури, а порестите звукови филтри бяха запечатали ушите им, предпазвайки тъпанчетата от перфорация.

Бътлър огледа помещението. Всички убийци лежаха по земята и притискаха ръце към ушите си. Няколко дни очите им нямаше да могат да фокусират. Прислужникът извади своя „Зиг Зауър“ от кобура под мишницата.

— Не мърдайте от тук — нареди той. — Ще надникна в кухнята.

Артемис се облегна назад в стола си и пое няколко пъти дъх на пресекулки. Наоколо цареше хаос всред прахоляк и стонове. Но Бътлър отново ги беше спасил. Не всичко бе загубено. Дори беше възможно да настигнат Спайро, преди да е напуснал страната. Бътлър имаше познат в системата за сигурност на летище „Хийтроу“: Сид Дажбс, бивша зелена барета, с когото бяха служили заедно като охрана в Монте Карло.

Пред него застана едър силует, който засенчи слънцето. Бътлър се беше върнал от разузнавателната си обиколка. Артемис въздъхна дълбоко, обзет от необичайно вълнение.

— Бътлър — започна той, — трябва сериозно да обсъдим заплатата ти…

Само че това не беше Бътлър. Беше Арно Тъпст. И двете му ръце бяха заети. В лявата си длан държеше два мънички конуса от жълт стиропор.

— Тапи за ус’и — изфъфли той през натрошените си зъби. — Винаги си нося при стуелба. Добуа уабота въус’ат, а?