Йон Колфер: Кодът на вечността

— Ако изобщо съм тръгнал нанякъде, тайните на В-куба идват с мен. Всичките му функции са приспособени към гласовите ми данни. Кодирането е доста хитро.

Бътлър леко присви колене, готов да скочи.

— На бас, че можем да разбием кода. В „Рибас Чипс“ съм събрал страшен екип.

— Простете, че не съм въодушевен от вашия „страшен екип“ — отбеляза Артемис. — Досега винаги сте изоставали с няколко години от „Фонетикс“.

Спайро скочи на крака. Изобщо не му харесваше да се споменава името с „Ф“. „Фонетикс“ беше единствената комуникационна компания, чиито акции се търгуваха по-скъпо от тези на „Рибас Чипс“.

— Добре, хлапе, поигра си, стига толкова. Сега е мой ред. Аз трябва да тръгвам, преди сателитният лъч да е стигнал дотук. Но господин Тъпст ще остане да те изчака — той потупа телохранителя си по рамото. — Знаеш какво да правиш.

Тъпст кимна. Знаеше. И гореше от нетърпение.

За пръв път от началото на срещата Артемис забрави за обяда и съсредоточи мислите си изцяло върху възникналата ситуация. Нещата не се развиваха по план.

— Господин Спайро. Едва ли говорите сериозно. Намирате се на обществено място, пълно с хора. Вашият човек не може да се мери с Бътлър. Ако продължавате с тези смехотворни заплахи, аз ще бъда принуден да оттегля предложението си и незабавно да пусна В-куба на пазара.

Спайро опря длани в масата.

— Слушай, хлапе — зашепна той. — Харесваш ми. След година-две можеш да станеш като мен. Само че случвало ли ти се е да опреш пистолет в нечия глава и да дръпнеш спусъка?

Артемис не отговори.

— Не? — изсумтя Спайро. — Така си и помислих. Понякога нищо повече не е нужно. Трябва само да ти стиска. А на тебе не ти стиска.

Артемис не знаеше какво да каже. Подобно нещо се беше случвало само два пъти от петия му рожден ден насам. Бътлър пристъпи напред, за да запълни тишината. Неприкритите заплахи бяха повече по неговата част.

— Господин Спайро, не се опитвайте да ни баламосвате. Тъпст може да е здравеняк, но аз мога да го пречупя като вейка. И после никой няма да се изпречи на пътя ми към вас. А не ми се вярва да искате това.

Усмивката на Спайро се размаза като петмез върху пожълтелите му от никотин зъби.

— О, не бих казал, че никой няма да се изпречи на пътя ти.

Бътлър изпита онова чувство, сякаш сърцето му потъва в петите. Същото, което изпитвате, когато по гърдите ви играят дузина светлинки от лазерни прицели. Бяха попаднали в капан. По някакъв начин Спайро беше надхитрил Артемис.

— Хей, Фоул! — подвикна американецът. — Чудно защо обядът ти се бави толкова.

В този момент Артемис осъзна до каква степен са загазили.

Всичко стана за секунда. Спайро щракна с пръсти и всички посетители на „Ан Фен“ до един извадиха оръжия от дрехите си. Осемдесетгодишната дама изведнъж придоби доста по-заплашителен вид, щом стисна револвер в костеливия си юмрук. От кухнята изскочиха двама сервитьори, въоръжени със сгъваеми картечници. Бътлър не успя дори да си поеме дъх.

Спайро чукна със солницата по масата.

— Шах и мат. Играта е моя, хлапе.

Артемис направи опит да се съсредоточи. Трябваше да има изход. Винаги има изход. Но не можеше да го намери. Беше допуснал грешка. Може би фатална. Никое човешко същество досега не бе успявало да надхитри Артемис Фоул. Но и един път беше достатъчен.

— Аз ще вървя — продължи Спайро, като пъхна В-куба в джоба си, — преди сателитният лъч да е стигнал дотук заедно с онези… ПНЕ — изобщо не бях чувал за такава агенция. А щом задействам тази машинария, и на тях ще им се прииска да не бяха чували за мен. Беше ми приятно да работя с теб.

На път за вратата той намигна на телохранителя си.

— Имаш шест минути, Арно. Мечтата ти се сбъдва, а? Ти ще станеш човекът, премахнал големия Бътлър.

Спайро се обърна към Артемис: изкушението да каже нещо за последно беше неустоимо.

— А, впрочем Артемис ми звучи като Артемида — не е ли женско име?

И се гмурна в многонационалния поток от туристи на главната улица.

Старата дама заключи вратата зад гърба му. Щракването отекна в целия ресторант.

Артемис реши да поеме инициативата.

— И така, дами и господа — заговори той, като се мъчеше да отбягва втренчените черни погледи на оръжейните дула. — Сигурен съм, че можем да се споразумеем.

— Тихо, Артемис!

На мозъка на Артемис бяха необходими няколко секунди, за да осмисли факта, че Бътлър му бе наредил да млъкне. Нечувана дързост.

— Моля…?

Бътлър запуши с ръка устата на работодателя си.