Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Клийна го изгледа, сякаш беше някакъв нескопосен кретен, което — раздразнено си помисли Лурдс — не беше честно. Той се беше разтревожил за нея.

Тя се изправи и почти успя да го срита в чатала. Лурдс беше сигурен, че извика, и се радваше, че никой не можа да го чуе. После мислите му се съсредоточиха отново върху оцеляването.

Дим от гранатата нахлуваше в помещението. Трудно беше да се диша. Лурдс се оглеждаше трескаво наоколо, не знаеше как ще се измъкнат оттук. Още се намираха в смъртоносен капан.

Екарт стоеше в коридора с вдигнат пистолет. Лявата му ръка стискаше здраво дясната, за да може да поеме отката и полуавтоматичният пистолет да не засече. Той надникна през дима, очакваше Лурдс и двете жени да се появят всеки миг. Зашеметяващата граната съдържаше и сълзотворен газ. Изчака малко и надникна през вратата.

Два изстрела проехтяха набързо и Хумболт се сгърчи и политна назад. Извърна се и се хвана за лицето, но кръвта вече се лееше от разбития оптически мерник на маската му.

Екарт изруга. За саморасла терористка жената беше доста добра.

Хумболт залитна още две крачки назад и се свлече на земята. Главата му отскочи от пода и Екарт разбра, че е мъртъв.

— Сигурен ли си, че кабинетът няма друг изход? — попита Екарт.

— Няма, сър — отвърна Мейфийлд в слушалката. — Два асансьора. Стълбищата в двата края на сградата. Това е всичко.

Екарт се помъчи да се постави на мястото на жертвите си и да се сети какво би направил, ако беше заклещен вътре. „Никога нямаше да се заклещиш вътре“, каза си той.

— Ами прозорците?

— Гранатата изби стъклата на един от кабинетите, сър, но хората не са излезли оттам.

— Можеш ли да видиш вътре?

— Не, сър. Димът е прекалено гъст.

— Продължавай да наблюдаваш — Екарт не сваляше очи от вратата. — Колко време мина от първите изстрели?

— Две минути и трийсет и седем секунди, сър. Доближаваме прага на мисията.

Екарт знаеше, че не могат да останат още дълго. Местната полиция щеше да пристигне скоро, а въоръжената охрана на колежа сигурно вече беше тръгнала насам. Ако не се изтеглеха скоро, нещата щяха да станат още по-мръсни. Наложи си да бъде търпелив. Каквато и заплаха да представляваше Лурдс за Съединените щати, скоро с това щеше да бъде свършено. Екарт беше твърдо решен да арестува професора.

Или да го убие.

— Севки? — Клийна покри с шепа ухото си и се помъчи да чуе Севки от другата страна на линията. — Не те чувам. Гранатата ме оглуши.

— … друга стена… асансьорна шахта… авариен. — Севки звучеше така, сякаш говореше несвързано, и макар че крещеше, тя едва го чуваше. Но разбра какво иска да й каже. Бяха правили нещо подобно и преди.

Тя тръгна към отсрещната стена и се наведе да извади ножа от обувката си. Стисна дръжката му и заби широкото острие в гипсокартона. Лесно поддаде. С два удара направи X.

Отстъпи крачка назад и проби гипсокартона с ритник. Няколко големи парчета се посипаха по пода, но останалите изчезнаха в празното пространство от другата страна. Показаха се дървените греди отдолу и Клийна отново използва ножа си, за да разреже гипсокартона от другата страна. Този път кракът й потъна навътре.

— … виждаш ли… там ли е? — попита Севки. — Клийна… ти… сега?

Клийна откърти гипсокартона и надникна в празното пространство. От другата страна цареше мрак, но светлината, която се процеждаше вътре, осветяваше плетеница от кабели.

— Открих асансьорната шахта — рече Клийна. Провери отново гредите, надяваше се, че Лурдс ще успее да се провре между тях. Най-много голямата му глава да се заклещи. За малко да се усмихне, когато си го представи, но се сети за мъжете, които чакаха в коридора с пистолети в ръка.

Асансьорът беше на партера. Със задействането на противопожарната аларма кабината автоматично беше слязла долу.

Клийна извърна глава и каза на Лурдс и жената.

— Асансьорна шахта. Можем да я използваме, за да слезем долу. — Този път можа да се чуе слабо.

Лурдс кимна, после взе единия крак на счупената маса, върху която бяха наредени военните макети. Замахна, за да го изпробва, и се зае да разбие гипсокартона, който препречваше изхода.

Клийна трябваше да му признае, че реши ли да действа, нищо не може да го спре. Щом остана доволен от свършеното, той бръкна в раницата си и извади малко фенерче. Фактът, че явно беше подготвен за всичко, освен за отвличане, смути Клийна. Най-вероятно, защото тя самата не се беше сетила да вземе фенерче.

— Кабината е на партера — каза той. — Не можем да минем през нея.