Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Лурдс си сложи шапката и каза:

— Отказвам да повярвам, че съм толкова предсказуем.

— Когато става въпрос за загадки, свързани с превод, всеки може да предвиди как ще постъпиш.

— Със сигурност не съм толкова прозрачен.

— Напротив. Това е една от причините да държа толкова много на теб и да не се опитвам да се увеся на врата ти.

Лурдс прикова поглед в изображението на змея.

— Искам да видя оригиналите.

— Щом докажеш на Братството, че си превел книгата, това няма да е никакъв проблем.

— Ами Свитъкът на радостта?

Олимпия се намръщи.

— Това е малко по-проблематично, но ти обещавам, че зависи повече от способностите ти, отколкото от нашето решение.

Преди Лурдс да я попита защо е проблематично, матираното стъкло на вратата се разби и се посипа в стаята. Червенокосата от летището стоеше от другата страна с пистолет в ръка.

Истанбулски университет

Площад „Баязид“

Истанбул, Турция

19 март 2010

— Ставай! — Клийна махна с пистолета си към Лурдс.

Той спокойно се изправи и закри Олимпия с тялото си. Действието му не беше породено толкова от храброст, колкото от чувството за вина, че е застрашил живота й. „Явно още държи да си прибере наградата за главата ми“, кисело си помисли той.

С надеждата, че гласът му няма да трепне, той рече на Олимпия:

— Обади се на полицията и им кажи какво стана.

— Томас, коя е тази жена? — попита Олимпия.

Лурдс не можеше да повярва. Една жена се беше появила в кабинета й с оръжие, а Олимпия искаше да знае коя е тя и в тона й се усещаше ревност.

— Това е жената, която ме отвлече от летището. Обади се в полицията.

Клийна погледна надолу по коридора.

— Нямаме време за полицията. Те идват.

— Кои? — механично попита Лурдс. — Полицията ли?

— Не. Ако знаех кои са, щях да ти кажа. Но са големи и страшни. И имат пистолети.

— Явно всичките ти познати имат пистолети — отвърна Лурдс.

— Не обвинявай мен. Те търсят теб. Можех да се измъкна, вместо да рискувам главата си. И за това ли искаш да ме изкараш виновна?

— Как ме откри? — попита той.

Лицето на жената доби отчаяно изражение.

— Шегуваш се, нали? Дошъл си да изнасяш лекции в университета. Пише го във всички вестници. Особено след случката на летището. Цял Истанбул знае, че си тук.

След миг Клийна изруга и се шмугна в стаята. Куршумите се забиха в рамката на вратата. Лурдс залитна назад и за малко да падне върху бюрото. Уплашеният вик на Олимпия отекна в ушите му и го накара да се размърда. Наведе се, взе раницата си и я метна на рамо.

Клийна се показа зад вратата и даде няколко бързи изстрела. После се дръпна навътре, за да се скрие.

Погледна към Лурдс.

— Винаги ли трябва да задаваш толкова много въпроси, когато си под прицел?

Лурдс отвърна на погледа й.

— Не съм наясно с протокола на отвличанията.

— Не те отвличам. Защитавам те.

— Като водиш тези мъже тук? — Олимпия още държеше телефона до ухото си.

— Не съм ги довела аз тук!

— Видях, че някой ни следи — настоя Олимпия.

— Мен не сте ме виждали през последните няколко дни — отсече Клийна. — Не спряхте да мачкате чаршафите в хотела. Очаквам да качат записа в YouTube. Размърдайте се сега! Те искат професора. Не мисля, че ги е грижа за живота на някоя от нас.

— Свързах се с полицията. — Олимпия заговори бързо на турски.

Нова градушка от куршуми се посипа върху отворената врата и наоколо се разхвърчаха трески.

— Полицията няма да дойде достатъчно бързо. — Клийна смени пълнителя на пистолета си и освободи предпазителя. — Докато дойдат, ще сте или отвлечени, или мъртви. Това е мобилен телефон. Вземи го. Можеш да говориш с полицията пътьом. Само не изоставай. И се пази от куршумите.

Тя сграбчи Лурдс за лакътя, но той се дръпна. Знаеше, че няма да го застреля. В известен смисъл му беше спасила живота в катакомбите.

Клийна отново изруга и се опита да го избута.

— Клийна Маккена! — изгърмя мъжки глас.

Лурдс веднага различи американския акцент, вероятно бе някъде от Филаделфия.

— Клийна? Така ли се казваш? — попита той.

— Сега не е време за запознанства — изръмжа тя.

— Клийна Маккена — извика отново мъжът. — Не е нужно да умираш днес. Можеш просто да си вървиш. Дошли сме за професора. Отдръпни се и можеш да си тръгнеш.

Клийна погледна към Лурдс.

— Вярваш ли му?

Лурдс понечи да отговори, но не знаеше какво да каже.

— Аз не му вярвам — продължи тя и се огледа наоколо. — Стаята има ли друг изход?