Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Минаха.

— Изглеждаш зашеметяващо.

— Благодаря ти. Старая се. — Част от някогашната закачливост проблесна в кафявите й очи. Тя се пресегна и оправи яката на ризата му. — Май и ти трябва да се постараеш малко.

— Последните два дни нямат нищо общо с това, което ми обеща, когато ме покани да дойда — отвърна й Лурдс.

Олимпия сбърчи нос.

— Знам. По новините само за това говорят. Съжалявам за всичко. Но трябва да признаеш, че не съм виновна за случилото се.

Това му напомни за парфюма, който беше подушил в хотелския апартамент. Сложи пръст на устните си.

Заинтригувана, Олимпия присви очи и се наведе към него.

— Какво има? — прошепна тя.

— Има някой в стаята ми.

— Глупости! — Олимпия изглеждаше оскърбена. — Това е много добър хотел. Отсядала съм тук. Аз ти направих резервацията.

— Сигурността не е на ниво — прошепна Лурдс.

— Сигурността тук е добра.

— Бяха пуснали полицията.

Олимпия вдигна юмруци към сочните си устни.

— Били са полицаи, Томас. Много ясно, че трябва да ги пуснат.

— Можеха да ме предупредят на рецепцията.

— За какво? Че са пуснали полицията в стаята ти?

— Да.

— Може полицаите да са ги предупредили да не ти казват. Помисли ли за това?

— Разбира се. Вероятно така е станало. Но започнах да мразя изненадите.

Олимпия извъртя очи.

— Разбрах го, когато те потупах по рамото и ти за малко не се подмокри.

— Не, приготвих се да се отбранявам.

— В случай че никой досега не ти го е казвал: ти си най-добрият лингвист сред специалистите по самоотбрана.

Лурдс се намръщи.

— Май си се променила. Не помня да си била толкова груба преди три години.

— Глупости. Винаги когато си се надувал, съм те бодвала.

— Това трябваше да е моя реплика.

Тя му се усмихна обезоръжаващо.

— Тогава се съсредоточи.

Тя се провря покрай него, дръпна картата от ръката му и я прокара през процепа.

Лурдс сложи ръка на вратата, сякаш за да й попречи да се отвори.

— Недей да влизаш!

Олимпия вдигна вежди.

— Така ли? С това ли ще ме спреш?

— Сериозно, Олимпия. Вътре има някой.

— Откъде знаеш?

— Подуших парфюма й.

— Имаш забележителен нюх за парфюми. Но може да е останало от друга жена, която е била в стаята ти.

— Ако е имало жена в стаята ми, аз не съм разбрал. Беше заинтригуван от двусмисления характер на разговора им, от флирта и нотката на ревност. — Как е любовният ти живот, между другото?

Олимпия се намръщи.

— Какъв любовен живот?

— Мислех, че имаш връзка с белгийския археолог.

— Имах. За жалост и двамата открихме, че много прилича на теб.

— На мен ли?

— Да. Прекалено въвлечен в собствените си изследвания, за да позволи на някоя жена да го отклони задълго от тях.

— Ох!

Олимпия го потупа по бузата.

— Никога не си ме наранявал, скъпи. Още от самото начало ми даде да разбера, че само се забавляваме. И така си беше. — Тя го хвана за яката на ризата и го придърпа за дълга целувка.

Главата му се замая от упойващото усещане, което предизвикваха устните й.

— Томас — прошепна тя задъхано, когато се дръпна от него.

— Да?

— Вратата се отваря навътре . — Тя плъзна картата, врътна дръжката и бутна вратата.

Лурдс я последва в стаята, въпреки че всичките му инстинкти крещяха да бяга от хотела.

Овалният кабинет, Белият дом

Вашингтон

Съединени американски щати

17 март 2010

Вицепрезидентът на Съединените щати Елиът Уебстър вървеше по покрития с мокет коридор на президентската светая светих. Вълнуваше се, защото знаеше, че всичко, което беше запланувал толкова отдавна, започва да се осъществява. Бе очаквал, че моментът ще настъпи след две-три години. Беше намислил цял куп планове, за да предизвика предстоящите събития, но пристигането на професор Томас Лурдс в Истанбул беше прекалено хубаво, за да го подмине.

Знаеше, че повторната поява на изгубената книга е знак за бъдещия успех.

Двама млади агенти от секретните служби, мъж и жена, стояха пред вратата на Овалния кабинет. Кимнаха при появата му.

— Добро утро, господин вицепрезидент! — поздрави го мъжът.

— Добро утро, Винсънт. Как мина операцията на ставата на майка ти? — Уебстър помнеше всичко, което научаваше, и всеки, с когото се запознаеше. Всички те бяха обикновени хора, които искаха малко признание от властимащите. Той използваше уменията си, за да ги накара да се почувстват оценени. Това му осигуряваше лоялност, за която не плащаше нищо. Беше развил тази способност още откакто се захвана с бизнес.