Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Къде е Лурдс? — попита Доусън.

Горният десен ъгъл на екрана се разтегли в улична карта. Две местоположения, маркирани с 1 и 2 светнаха. Номер 2 беше неподвижен, а номер 1 се движеше. Колата на Мълинс беше снабдена с джипиес.

— Остават три минути, сър — каза един от техниците.

— Ще ни трябват десет минути, за да разчистим тук — рече един от агентите в хотела. — Можете ли да забавите пристигането?

— Обади се на Мълинс и го уведоми — нареди Доусън.

Миг по-късно 1 промени посоката, като сви в една странична улица и се отдалечи от хотела. Доусън наблюдаваше Лурдс на екрана и забеляза, че той се стегна на седалката.

— Лурдс разбра, че се отклониха от маршрута — рече Доусън. — Кажи на Мълинс.

В колата Мълинс се обърна към професора и му каза:

— Трябва да се отбия на едно място за една секунда, ако не възразявате.

— Разбира се — отвърна Лурдс.

Две пресечки по-нататък, Мълинс паркира колата и слезе.

— Имате ли нещо против да останете вътре, професоре?

— Абсолютно нищо.

Мълинс кимна доволно и влезе в малък бижутерски магазин. Лурдс незабавно бръкна в раницата си и извади тайнствената книга. Прелисти страниците, извади малък бележник и започна да си нахвърля бележки. Работеше бързо и самоуверено.

Доусън крачеше нетърпеливо.

— Можем ли да видим какво пише?

Изредиха се различни гледни точки от камерата в колата, но напразно. Това, върху което работеше Лурдс, си остана скрито.

След няколко минути екипът в хотела се обади по радиото, че са разчистили терена. Мълинс потвърди, че е разбрал, и излезе от магазина с малка торбичка.

— Изглежда, професорът се разработи — обади се Мълинс на път към колата. — Можем да вземем това, което е записал.

Доусън се замисли. Сътвореното от Лурдс със сигурност щеше да е по-полезно от всичко, което криптографският отдел беше сглобил в Управлението. Но дали няколкото трохи, които професорът беше събрал, щяха да са достатъчни, за да повдигнат булото над отговорите, които книгата съдържаше.

— Как искате да подходя в случая? — попита Мълинс, когато стигна до вратата на колата.

Лурдс чак сега го забеляза и кротко, преструвайки се на отегчен, прибра книгата в раницата и натъпка бележника в джоба на ризата си.

Мълинс се пъхна зад волана.

Доусън пое дълбоко дъх и издиша. Хора като професора обичаха да действат умно. Вече беше отказал да сътрудничи на истанбулската полиция.

Умното действие означаваше, че Лурдс бе създал собствен шифър за бележките си. Бяха разбрали това от написаното, което Мълинс беше открил в раницата и понеже Лурдс го биваше толкова много с езиците, шифърът вероятно не беше само един.

— Не — отвърна Доусън. — Остави го. Знаем къде се намира. Можем да го приберем, когато решим. — Под погледа му Мълинс запали колата и се включи в движението.

Хотел „Есрин краун“

Квартал Султанахмет

Истанбул, Турция

17 март 2010

Лурдс плъзна картата в процепа на вратата, врътна дръжката и влезе в тъмната стая. Спря се още на прага.

Вътре имаше някой. Или току-що си беше тръгнал. Ароматът на скъп парфюм витаеше из въздуха.

Беше му смътно познат, но нямаше намерение да насилва късмета си. Пътуването до Истанбул се бе оказало изпълнено с изненади.

Измъкна се заднешком от стаята, като се чудеше дали да не иде в друг, не толкова пренаселен хотел. Преди да затвори вратата, някой го потупа по рамото.

Лурдс подскочи и за малко не извика от страх. Вдигна свободната си ръка, за да се защити, притиснал с другата раницата към гърдите си.

— Томас? — изписка Олимпия Аднан и отскочи назад. — Какво правиш? Щеше да ме удариш.

— Олимпия! — засрамен, Лурдс се изпъчи леко. — Не бива да се промъкваш така зад гърба на хората.

Все още озадачена, тя тръсна глава и го изгледа малко сърдито.

— Надявах се, че ще се радваш да ме видиш. В края на краищата не сме се виждали от близо три години.

Високите скули и леко раздалечените очи я правеха много красива. Гъстата черна коса се спускаше на лъскави абаносови вълни по раменете й. Безупречната маслинена кожа й придаваше екзотично излъчване. Главата й бе само няколко сантиметра над рамото на Лурдс, а костюмът с права пола очертаваше пищната й фигура в най-добра светлина. Носеше обувки с високи токчета, които подчертаваха изящните й прасци. Рубинен медальон на верижка от бяло злато висеше малко над загатнатата цепка в острото деколте на сакото.

— Наистина ли минаха три години? — попита той, искаше му се да спре да се хили толкова глупаво.