Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Не открихме никого, сър.

— И нямаме никаква представа какво пише в книгата?

Хеджис се поколеба.

— Архитектура, сър?

— Така ли каза обектът?

Аналитикът се сви едва забележимо.

Доусън гневно тръсна глава. Беше спал по време на обратния полет от Бостън и си беше откраднат два часа в кабинета, докато турската полиция разпитваше Лурдс, но не се чувстваше отпочинал. Новините от шефа на криптографите още повече засилиха умората му.

— Ние сме ЦРУ — рече Доусън. — Не би трябвало да има по-добри от нас в разчитането на кодове.

— Сър — обади се Хеджис, — в наша защита ще кажа, че това не е просто код. Това е…

— Имаме лингвисти. Ти имаш лингвисти.

— Да, сър. Имаме. Разполагаме с хора, които могат да четат и пишат на старогръцки по-добре от всеки друг. Но всички сме на мнение, че това не е просто старогръцки, а кодирана версия на старогръцкия.

— Разкодирайте я тогава.

— Опитваме се, сър. С малко повече време…

Доусън погледна към другата половина на екрана. „Представителят“ на Държавния департамент Мълинс всъщност беше агент на ЦРУ. Той бе заснел с цифрова камера старата книга, която професорът бе скрил в раницата си, и беше изпратил записа в Лангли. Книгата беше единствената възможна следа сред откритото в раницата.

— Знаеш ли на кого докладвам, Хеджис? — попита Доусън.

Хеджис преглътна с мъка.

— Да, сър.

— Повярвай ми, щом ти казвам, че натискът идва от високо. Ако не разбиеш кода — и то бързо, — следващата ти задача ще бъде в Антарктида. Ясно ли се изразих?

— Кристално ясно, сър. Но има поне едно хубаво нещо, сър.

— Нямам търпение да го чуя — изръмжа Доусън.

— Ако ние не успеем да разбием кода с целия софтуер и наличен състав, много се съмнявам, че някой друг ще успее да го направи.

— Това не ми е достатъчно. Искам превод.

— Да, сър.

Доусън натисна едно от копчетата върху слушалките с микрофон, които носеше на главата си, и прекъсна връзката с Хеджис. Анализаторът изчезна от екрана и след миг там се появиха изображения от тайнствената книга на Лурдс.

Доусън вдигна въздушната мишка и щракна по цифровите страници. Цял час бе разглеждал символите и вече го болеше главата. После превключи на безжичната камера, монтирана в седана, в който се возеше Лурдс.

Професорът седеше до шофьора и разтриваше слепоочията си. Не изглеждаше като заплаха за националната сигурност. Дори не приличаше на ерудиран харвардски учен. Имаше вид на бродяга — небръснат, рошав и мръсен.

Но в сивите му очи имаше нещо, което подсказваше за интелекта му. Лурдс беше превеждал документи и надписи, които никой друг на света не бе успял да разчете.

Доусън се помъчи да си представи какво го прави толкова добър и не можа.

„Сигурно има късмет — помисли си той. — Всичко, което се случи от пристигането му в Истанбул, го доказва. Можеше — даже трябваше — отдавна да е мъртъв“.

Само че в такъв случай нямаше да могат да се доберат до книгата. Доусън изруга приглушено. Искаше му се да знае за какво е всичко това. Вицепрезидентът беше наясно, но не искаше да му каже. Обикновено беше сред добре информираните му приближени, но невинаги.

Не можеше да стои спокойно и закрачи пред екрана на стената.

— Разполагаме ли със звук и картина от хотелската стая на Лурдс?

— Вече да — отвърна един от техниците зад гърба му.

— Пуснете я.

Екранът примигна и картината се смени. За едно мигване страниците от книгата изчезнаха и на тяхно място се появи изглед към хотелски апартамент. Двама мъже и една жена, облечени с униформи на хотелския персонал, се трудеха чевръсто в стаите.

— Последователно включване — каза един от техниците.

Поредица гледни точки се завъртяха по екрана. Доусън преброи девет камери, които осигуряваха различна и припокриваща се картина от всекидневната, спалнята и банята на апартамента.

— Картината е в изправност — докладва техникът. — Започвам проверка на звука.

На екрана тримата се разхождаха из апартамента и разговаряха с нормален тон. Направиха още няколко дребни настройки на звука, преди системата да бъде обявена за задоволителна.

— Подслушваме ли хотелския телефон? — попита Доусън.

— Първо това направихме — отвърна техникът.

— А мобилния на Лурдс?

— Инсталирахме клонираща програма, преди да му го върнем. Ще следим всички входящи и изходящи обаждания, както и гласовата поща.

Доусън се поуспокои. Поне държаха всичко под око. Професор Томас Лурдс не можеше да стори нищо, без те да разберат. На Доусън само му се искаше да разбере защо вицепрезидентът проявява такъв интерес към него.