Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Разбира се, че не.

— Значи са ги отнесли.

Ерзос кимна.

— Криминалистите ме увериха, че са открили доста доказателства за това. Отпечатъци от стъпки в кръвта. Следи от влачене. Много неща.

— Тогава какъв е проблемът?

— Началникът ми е притеснен от идеята за съществуването на група хора, които биха положили толкова усилия, за да не бъдат разкрити.

— Аз също — призна Лурдс. — И нека ви уверя, че е още по-притеснително да зная, че въпросната група ме търси.

— Представям си. — Ерзос замълча. — Още по-загадъчното е, че не успяхме да идентифицираме двамата мъже, загинали при катастрофата на джипа, с който са ви превозвали.

— В толкова голям град би трябвало да го очаквате — възрази Лурдс.

— Но хора, които отвличат от улицата посред бял ден? Хора, които убиват без никакво угризение? — Ерзос поклати глава. — Не, такива хора рядко остават без досиета, не само в Истанбул.

Лурдс го полазиха тръпки, като си помисли за това.

— Замисляли ли сте се да напуснете Истанбул, професоре? — попита Ерзос.

— Разбира се. — Единственият проблем беше ръкописът. Ако си тръгнеше, нямаше да може да го отнесе със себе си.

— Ще го направите ли?

Лурдс се поколеба.

— Не съм убеден.

— Защо?

— Не знам. — Но се боеше, че е съвсем наясно.

— Всеки разумен човек — Ерзос обясняваше търпеливо, като на малко дете — щеше вече да се е хвърлил към посолството, за да се измъкне от страната след подобно изпитание. Или най-малкото щеше да потърси закрила там. Вие не направихте нито едно от двете.

— Не.

— Защо?

Лурдс се замисли. Нямаше да им каже за ръкописа. Вече го беше решил. Ако им кажеше за него, щеше да се наложи да им го предаде и да се примири с факта, че никога вече няма да го види.

— Каква е гаранцията, че някъде другаде ще съм в по-голяма безопасност? — рече накрая.

— Прегледах досието ви по нареждане на ръководството — отвърна Ерзос. — Когато е имало проблем в Йерусалим, сте решили да се откажете от пътуването. Когато екипът ви в Иран е бил нападнат, също сте предпочели благоразумието пред храбростта. Във всичките си начинания, професоре, сте се държали като разсъдлив и предпазлив човек.

Нещо го бодна, когато чу нотка на презрение в гласа на Ерзос.

В онези моменти нищо важно не беше поставено на карта. В нито един от случаите не беше имал истинска причина да остане и да се бие. Сега беше друго. Книгата беше нещо друго…

Имаше чувството, че се твори история. И всичко беше в неговите ръце.

— В този случай обаче — продължи Ерзос — избирате да рискувате глупаво живота си. Не разбирам решението ви.

— Има ли причина да смятате, че онези мъже отново ще тръгнат да ме преследват? — Пулсът думкаше в гърлото и слепоочията му. Ако беше на мястото на Ерзос и той щеше да е подозрителен. Последното, от което имаше нужда, бе някой да го следи, докато е в Истанбул. Потайността не беше сред най-големите му умения.

— Не знам, професоре. Има ли причина да смятате, че тези мъже ще продължат да се интересуват от вас?

Лурдс мълчеше.

Ерзос кръстоса крака и се вторачи в него.

— Тези мъже са ви задържали доста време, професоре. Трудно е да се повярва, че не са споменали какво са очаквали да постигнат с отвличането ви.

— Както ви казах, през повечето време бях в безсъзнание. Упоиха ме. Мислех, че ще ме убият.

— В даден момент обаче се опомняте достатъчно, за да хукнете да си спасявате живота.

Лурдс кимна и усети как гърлото му пресъхва. Зачуди се колко ли хора го гледат от другата страна на огледалото.

— Не е нужно да си се опомнил кой знае колко, за да разбереш, че трябва да бягаш и да се спасяваш, когато си отвлечен от хора, които могат да те убият — възпротиви се той.

— Но не са ви убили, нали? В интерес на истината, направили са всичко възможно да ви опазят жив.

Лурдс нямаше как да оспори това.

— Сигурно са искали нещо от вас — настоя спокойно Ерзос.

— Съгласен съм.

— Но така и не сте разбрали какво.

Лурдс се опита да запази лицето си безизразно. Не му се искаше турската полиция да го хване в лъжа, а не желаеше да им казва истината. Мразеше да си усложнява толкова живота.

— Жената усети плановете им, каквито и да са били те — отвърна Лурдс. — Вече ви го казах.

Ерзос кимна.

— Така е. Но това е дори още по-смущаващо. Защо е била там?

— Работеше за тях.

— А после е размислила?

— Така стана. Скараха се за пари.

— Хонорарът й. Да. Казахте, че е трябвало да й платят останалото от уговорената сума. Щели да я убият.