Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Ще се съглася с вас.

— За какво се разказва в книгата?

Лурдс се поколеба само за миг.

— За архитектура.

— И аз така си помислих. Много ли е стара?

— Още не съм установил със сигурност. — Лурдс внимателно стискаше книгата под мишница. — Още я превеждам.

Мъжът махна към раницата с небрежен жест.

— Виждам, че пътувате с много книги.

— Така е. Дано останалите, които взех за това пътуване, да са в хотела!

— Мисля, че всичко беше прибрано. Е, може да има един-два куршума вътре. Май си носите много работа.

— Така е.

— Не се ли тревожите, че нещо може да изчезне?

— Не — отвърна Лурдс. — Повечето от документите, по които работя, докато пътувам, не са оригинали. Обикновено нося снимки или сканирани копия.

Мъжът се усмихна.

— Предполагам, че е трудно да се носи камък, покрит с йероглифи.

— Така е. Както и стена, покрита с клиновидно писмо.

Погледът на мъжа се стрелна отново към книгата.

— Предполагам, че това е изключение.

— Да. — Лурдс не поясни нищо повече.

Мъжът бръкна в сакото си и пистолетът му се показа за миг. Отвори легитимацията си от Държавния департамент и показа на Лурдс снимката и картата си.

— Казвам се Хейдън Мълинс. Аташе съм към Държавния департамент на Съединените щати в Турция.

— Всички аташета към Държавния департамент ли ходят въоръжени в Истанбул?

— Не. Но след случилото се при пристигането ви решиха да въведат специални правила за вас. — Мълинс се наведе и вдигна раницата му. — Последвайте ме, колата ни чака.

Лурдс кимна.

Ерзос му подаде визитна картичка.

— Това са телефоните ми за връзка, професор Лурдс. Позволих си да напиша личния си мобилен номер на гърба. В случай че решите, че има нещо, с което мога да ви услужа.

— Благодаря ви. — Лурдс взе визитката. — Дано хванете хората, които търсите.

— Ще ги хванем, професоре. Истанбул е древен град, пълен с много древни тайни, но новите рядко остават неразкрити. Онези мъже, които и да са те, не ми изглеждат като хора, които ще си тръгнат с празни ръце. — Ерзос присви рамене. — Това може да е зле за вас, но ще ни даде още един шанс да ги хванем. Този път ще успеем. Но подходящият момент, така да се каже, е в ръцете на Аллах… Пазете се, професоре!

Понеже не знаеше какво друго да направи, Лурдс кимна и пое след Мълинс.

— Не е голям оптимист, а? — попита Мълинс, когато се отдалечиха достатъчно. — Смята ви за ходещ труп.

— Вероятно има основание — отвърна Лурдс. — Пътуването ми беше прекалено бурно, за да му се понрави. Както и на мен.

— Може ли един съвет, професоре?

— Разбира се.

Мълинс стрелна поглед към визитката в ръката му.

— Не бих се доверявал много на местните, ако разбирате какво искам да кажа.

— Защо?

— Всеки в града си гони интереса. Жалко ще е да ви видят сметката.

— Повярвайте ми — отвърна Лурдс, — последното, което искам, е да ми видят сметката.

— Значи наистина не знаете какво искаха онези смешници?

Лурдс излъга без всякакво колебание.

— Не.

— Странно, а? — Мълинс му се ухили. — Длъжен съм да ви го призная, професоре. Имате камъни вместо топки. Повечето хора щяха да хукнат да търсят скривалище след преживяното от вас. А вие сте готов да изнасяте лекции пред студентите.

— Повярвайте ми, не смелостта е причината да остана тук.

— О, значи е чувството за дълг? Обещание към приятел?

— Нещо подобно. По-скоро любопитство.

Лурдс спря до седана, който Мълинс посочи на паркинга, и огледа улицата. Очевидно никой не се интересуваше от него. Лекият ветрец леко хапеше и разнасяше аромат на пикантна храна. Професорът не знаеше кое иска най-напред: храна или креват. Имаше нужда и от душ и чисти дрехи.

Мълинс го видя, че се оглежда наоколо, и попита:

— Параноя, а, професоре?

— Може би — призна Лурдс.

— Ще се почувствате ли по-спокоен, ако ви кажа, че ще ви държим под око известно време?

— Да — излъга Лурдс. Още се отнасяше с подозрение към факта, че Държавният департамент беше дошъл да го спасява, без да го засипва с въпроси. Не му звучеше никак логично. А всички, с които се беше срещнал тук, в Истанбул, го предупреждаваха да бъде разумен.

Той се плъзна върху седалката и закопча предпазния колан.

Централно разузнавателно управление

Лангли, Вирджиния

Съединени американски щати

17 март 2010

— Искаш да кажеш, че никой от хората, които познаваме, не може да разчете тази книга? — попита Доусън.

В лявата част на екрана в командния център, Джошуа Хеджис изглеждаше извън себе си от притеснение. Беше преминал петдесетте и не беше свикнал да се появява неподготвен, както сега. Носеше бяла риза с навити до лактите ръкави. Вратовръзката му седеше накриво. Венец от мека като памук бяла коса ограждаше голото му теме.