Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Моля, приемете извиненията ни, госпожице Клийна. — Мъжът изглеждаше на около трийсет, с матова кожа и тъмна коса. Беше строен и хубав, но в очите му имаше някакъв страшен пламък. — Казвам се Кайин. С оглед на обстоятелствата трябва да ви помоля да проявите малко търпение. Нещата не минаха, както ги бяхме планирали.

— Нещата не минаха, както и аз ги бях планирала — отвърната ядосано. — Бъдете благодарни, че не ви искам още пари заради усложненията.

— Сигурен съм, че нещо ще може да се уреди съвсем скоро — увери я Кайин. — Направихте много повече, отколкото очаквахме от вас.

Това събуди у нея лошо предчувствие. В нейния занаят никой никога не предлагаше допълнително заплащане.

— Ако проявите още малко търпение — продължи Кайин, — сигурен съм, че ще се погрижат за вас.

Клийна се насили да кимне. Реши да се измъкне от катакомбите при първа възможност. Майната им на парите! Ясно й беше, че нямаше да получи остатъка от сумата. Или просто щяха да я прекарат, или щяха да се опитат да й пуснат куршум между очите. Второто изглеждаше все по-вероятно.

Студена искра просветна в очите на Кайин и тя се зачуди дали е успял да прочете мислите й. Но той я остави и се върна при групата. Спорът явно се въртеше около книгата, която мъжете си предаваха един на друг. Беше ръчно изработена. Кожената подвързия беше шита на ръка и хартията беше с богато съдържание на памучни влакна.

Клийна лесно разпозна вида на хартията, защото се беше занимавала с фалшифициране на пари.

Таксата за Кеймбридж на Бриджит за догодина наближаваше, но спестяванията на Клийна се бяха стопили през зимата, защото работата беше намаляла и плащането не беше като преди. Рецесията налагаше съкращения дори в престъпността.

Независимо какво щеше да й коства, Клийна беше твърдо решена сестра й да има възможност да живее законно и да преуспее. Когато й се обадиха за професора по лингвистика от „Харвард“, реши, че работата е подарък. Сумата беше шестцифрена. Отдавна не беше получавала толкова доходоносна задача.

„Е, не се оказа толкова доходоносна“. Тя прокле късмета си.

Мъжете отново бяха отворили книгата. Приближиха един от фенерите до страниците и дори от другия край на залата Клийна успя да види изображенията, които ги изпълваха. Но не знаеше какви са, нито какво означават. Беше готова да заложи годишната такса за колежа на Бриджит, че тези мъже очакват професорът да ги разчете.

Кайин въздъхна отчаяно и прокара пръсти през косата си. Велуреното му сако се отвори достатъчно, за да разкрие за миг пистолета на хълбока му. Той погледна към един от мъжете, каза нещо и кимна към вратата.

Мъжът изчезна за миг, после се върна и заговори бързо.

Кайин затвори книгата и се извърна към Клийна.

— Явно професорът е буден. Бихте ли дошли с нас?

Тя се зачуди каква ли щеше да е реакцията му, ако откаже. Накрая се усмихна и отвърна:

— С удоволствие.

Раздвижването беше добре дошло, така шансът й да се измъкне се увеличаваше.

Лурдс напразно напъваше въжетата в опит да ги разхлаби, а краката на дървения стол стържеха по каменния под.

Издиша продължително, после се опита да вдигне ръце и да ги провре под въжетата. Спомни си, че бе чел за подобен опит за бягство в някой приключенски роман.

Героите от книгите вечно измисляха нещо.

Този план обаче се оказа по-успешен за героя в книгата, отколкото за Лурдс. Той само се увъртя още повече и дори си помисли, че се е озовал в положение, в което бавно ще се задуши.

Докато отчаяно се опитваше да се върне в предишното положение, Лурдс се блъсна в облегалката на стола и се прекатури с него назад. Приземи се с трясък и тилът му се удари в каменния под.

Докато лежеше по гръб, установи, че новото му положение е много по-лошо от първоначалното. Кръвта се оттичаше към главата му и караше слепоочията му да пулсират. Благодарение на гравитацията и ъгъла, вече имаше опасност да намокри не само панталоните си. Изпусна сърцераздирателна въздишка.

„Ти си най-добрият професор по лингвистика сред приключенските герои“.

Зачуди се дали няма да е прекалено унизително да вика отново за помощ. От друга страна, така както се развиваха нещата, можеше само да ускори смъртта си.

Нямаше подобни проблеми в аулата.

В далечината се чуха стъпки. Като че ли се приближаваха. Заради акустиката Лурдс не можеше да прецени откъде идват. Обърна плава, но столът препречваше голяма част от гледката.

И без това мракът беше непрогледен.