Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Катакомби

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

16 март 2010

Лурдс се мъчеше да се опомни.

Сети се как хеликоптерът се взриви над главата му и възпламенените му останки падаха с трясък на улицата. Спомни си и спринцовката, която мъжът беше забил в крака му. Болката в бедрото му внезапно се засили.

Помъчи се да отвори очи, но реши, че не е успял, защото пак нищо не виждаше. После разбра, че просто е тъмно. Нямаше никаква светлина, сякаш го бяха увили в черен памук.

Размърда се и опита да седне. После откри, че на практика е седнал. И не само това, ами и някой го беше вързал за стола. Въжетата се впиваха в плътта му, а бъбреците му изведнъж обявиха, че губят войната със сдържането.

Той си прочисти гърлото и чу ехото.

Прониза го страх, когато разбра, че ехото звучи приглушено, все едно беше в пещера или сандък. Изкашля се отново и този път се заслуша по-внимателно.

Ехото, кратко и повтарящо се, определено показваше, че се намира в затворено пространство. Трудно овладяваше страха си. Не се боеше от тъмното — беше ходил на много тъмни места, докато работеше по превода на йероглифите сред останките в Перу. Не се боеше и от затворени пространства — беше се провирал през много такива, докато изследваше разкопки и се срещаше с две запалени изследователки на пещери.

Но се боеше от това, което щяха да му сторят похитителите. Петната по ризата му подсказваха, че е бил в несвяст достатъчно време, за да може кръвта да засъхне. Усети съсирена кръв по ръцете и лицето си.

Не искаше да мърда с надеждата, че този, който го беше отвлякъл, вече го е забравил. Но бъбреците му крещяха за облекчение и той си помисли, че е по-добре да умре с известно достойнство. Което означаваше — без да намокри панталоните си.

Никога не се беше залъгвал относно смелостта си. Беше смел, но не по навик или по избор.

Тихо се изкашля отново и любезно се провикна:

— Ало? Има ли някой тук?

Клийна Маккена се беше подпряла на стената на катакомбите, в които я бяха довели последните й работодатели. Не беше изненадана, че градът е прорязан от тунели. Това бе обичайно в повечето пристанища и по-стари градове в тази част на света. В началото строителите са имали нужда от места, където да складират вода и да изхвърлят боклуци.

Контрабандата също се бе включила в изграждането на тунели в пристанищата. Като момиче в Бостън беше изследвала някои от тунелите с други деца на нейната възраст, които си падаха по „градската археология“. Наричаха се „тунелази“ и се кълняха, че разкриват изгубеното минало на града. Всъщност бяха просто деца, които ходят по места, където не бива да ходят.

Първоначално баща й се ядоса, когато разбра къде е била. По-късно, след като му показа разни места, където да крият оръжията, които той купуваше, продаваше и разменяше, вече не беше толкова ядосан. Просто не му харесваше идеята тя да се навира в тъмното по опасни места. На Клийна обаче й харесваше, наслаждаваше се на вълнението да броди из тези тунели. Все едно влизаше в друг свят.

В каменната зала, в която се намираше сега, имаше десетина мъже. Седяха върху щайги и бурета, донесени от по-раншни посетители на катакомбите. Мощни акумулаторни фенери разсейваха малко мрака, но Клийна не я напускаше чувството, че това е сцена от някой от онези тъпи филми на ужасите, които по-малката й сестра обичаше да гледа.

Мъжете бяха отдадени на каузата, която ги беше събрала. Личеше си по напрегнатите и резки интонации в гласовете им. Не говореха на английски, което беше дразнещо, защото Клийна искаше да знае за какво разговарят. Неколцина непрекъснато поглеждаха към нея, тъй като беше единствената жена сред тях.

Усещаше на кръста си успокояващата тежест на пистолета, който беше прибрала по време на престрелката. Дясната й ръка не се отдалечаваше много от оръжието и мъжете го знаеха. Имаха зоркия поглед на обучени убийци.

— Хей! — прекъсна ги Клийна.

Мъжете се извърнаха и я изгледаха.

— Нямам желание да разтурям малкото ви чаено парти — рече тя, — но си искам парите и имам желание да се измъкна от това място. В случай че сте забравили, в града тече мащабно издирване. Искам да се измъкна, преди да се ме разкрили.

Известно време мъжете продължиха да се взират безмълвно в нея. Усещането беше доста гадно и леко заплашително.

— Някой няма ли да каже нещо? — подкани ги Клийна.

Един от мъжете стана и се приближи до нея. Ръката й се плъзна леко надолу и стисна дръжката на пистолета.